Хенри си спомни как лицето на Годард бе станало кървавочервено.
— Надявам се.
— Ще ми кажеш ли какво се случи?
Пиърс се поколеба. Чувстваше се виновен, че крие разни неща от Кондън. Но трябваше да е предпазлив.
— Не сега, Чарли. Моментът не е подходящ.
Отново настъпи мълчание и Хенри разбра, че нанася поражение върху взаимоотношенията им. Де да беше сигурен в Кондън. Да имаше въпрос, който да му зададе.
— Е, да свършваме — наруши тишината Чарли. — Моите поздравления, Хенри. Браво на теб.
— И на теб, Чарли.
Пиърс затвори, извади връзката ключове и пак провери дали ключът за къщата на Амалфи Драйв е на нея. Ако Никол не си беше вкъщи, щеше да влезе и да я чака.
34
Стигна до крайбрежната магистрала, после подкара на север, към каньона Санта Моника. Когато стигна, спря, слезе от беемвето и тръгна към плажа. Погледна през рамо дали някой не го следи. Щом стигна до ъгъла, погледна още веднъж и бързо слезе по стълбите в подлеза, който минаваше под магистралата и водеше към плажа.
Стените на тунела бяха изподраскани с графити. Пиърс позна някои, макар че поне година не бе минавал оттук. Когато с Никол бяха щастливи, в неделя сутрин често си купуваха вестник и кафе и отиваха на плажа. Но през последната година Хенри работеше върху „Протей“ през почивните дни и нямаше време за това.
Излезе на първото разклонение на подлеза. Плажът беше безлюден. Пиърс видя жълтата кула на спасителите, където двамата с Никол сядаха да пият кафе и да четат вестника. Изглеждаше изоставена като неделния им ритуал. Искаше само да я види и да си я спомни. Постоя малко загледан в нея, после се върна в подлеза.
От срещуположния край се зададе човек. Светлината беше зад него, затова се виждаше само силуетът му. Пиърс изведнъж си помисли, че е Ренър. Детективът го бе преследвал и идваше да го арестува.
Мъжът се приближи. Вървеше бързо. И беше едър. Хенри забави крачка, макар да знаеше, че срещата им е неизбежна. Да се обърне и да побегне би било смешна и жалка проява на вина.
На пет-шест метра от него мъжът се прокашля. Лицето му се показа на светлото и Пиърс видя, че не е Ренър, а непознат — двайсет и няколко годишен и с тъмен слънчев загар като на сърфист. Беше с дебело скиорско яке, макар че времето беше сравнително топло. Ципът беше смъкнат и се виждаше, че отдолу е без риза. Гърдите му бяха гладки и неокосмени.
— Партньор ли търсиш?… Какво ти е на лицето?
Хенри ускори крачка, без да отговори. И по-рано му бяха отправяли предложения в тунела. Наблизо имаше два педерастки бара и подлезът влизаше в територията им.
Излезе, качи се в колата, потегли и погледна в страничните огледала. Не забеляза преследвачи. Стягането в гърдите му започна да отслабва, но не много — знаеше, че му предстои разправия с Никол.
На кръстовището зави наляво, подкара по Амалфи Драйв и се изкачи по северната страна на каньона. Пътят се виеше на спирали. Когато стигна до предишната си къща, видя стария спийдстър на Никол. Изглежда, си беше вкъщи. Той спря до тротоара и за миг остана неподвижен. Събираше смелост. Пред него имаше стар Фолксваген с надпис „Пицария «Домино»“. Това му напомни, че е гладен. Беше си взел само няколко хапки на обяда с гостите, защото бе прекалено развълнуван от демонстрацията и от предстоящата сделка с Годард и не беше в състояние да яде.
Но храната трябваше да почака. Пиърс слезе от колата, приближи се до остъклената врата и потропа. Никол излезе в коридора, видя го и се поколеба. Но нямаше начин да се престори, че не е вкъщи, затова отключи и отвори.
Беше облечена в избелели джинси и къса светлосиня блуза, разкриваща плоския й, загорял от слънцето корем и златната халка на пъпа й. Беше боса, но любимото й сабо сигурно беше наблизо.
— Хенри. Какво има?
— Трябва да поговорим. Може ли да вляза?
— Ами, чакам да ми се обадят…
— Кой? От Били Уенц?
Тя го изгледа озадачено.
— Кой?
— Знаеш кой. А Елиот Бронсън и Джил Франкс?
Тя поклати глава, сякаш го съжаляваше.
— Виж какво, Хенри, ако това е сцена на ревнив бивш приятел, спести ми я. Не познавам никакъв Били Уенц и не се опитвам да си намеря работа при Елиот Бронсън или Джил Франкс. Все пак съм подписала декларация за конфиденциална тайна, нали?
Думите й го разколебаха. Никол умело и непринудено отби първата му атака и той почувства, че решителността му отслабва. Всичките му разсъждения преди час изведнъж му се сториха съмнителни.
— Може ли да вляза, или не? Не искам да говорим тук.
Тя отново се поколеба, но после отстъпи и му направи знак да влезе. Отидоха във всекидневната — голяма полутъмна стая с под от черешови дъски и висок таван. Имаше празно място там, където бе коженото канапе — единствената мебел, която Пиърс бе взел. Инак стаята беше същата. На едната стена от пода до тавана бяха наредени лавици с книги. Никол четеше много. Едно от нещата, които Пиърс харесваше у нея, беше, че тя предпочиташе да прекара вечерта с книга и сандвич с фъстъчено масло и желе, а не да отиде на кино и после на китайски ресторант. И той се бе възползвал от това. Никол не се нуждаеше от него, за да чете, затова му беше по-лесно да остава до късно в лабораторията.