Продължи напред, стигна до плажа, изчака десетина минути — гледаше как слънцето се спуска към хоризонта, — после тръгна обратно.
Този път вървеше още по-бавно и оглеждаше къщите. Улицата беше тиха и той не видя никого и не чу нищо, дори звуци на телевизор. Отново мина покрай номер 909 и не забеляза нищо, което би показало, че там има хора.
До тротоара спря син пикап с надпис „Домино“. Отвътре изскочи дребен мексиканец — носеше картонена кутия с пица — и бързо тръгна към номер 909. Хенри го последва. Пицата ухаеше изкусително. Мъжът се приближи до вратата и Пиърс се скри зад червената бугенвилия на съседите.
Доставчикът на пици потропа и вратата се отвори. Хенри разбра, че е избрал лошо скривалище, защото не видя фигурата на прага. Но чу гласа на Луси Ла-порт.
— Не съм поръчвала пица.
— Сигурна ли сте? Адресът е 909. — Мексиканецът погледна картонената кутия. — Лапорт с лук, чушки и гъби.
Луси се изкикоти.
— Да, обикновено поръчвам такава пица, но тази вечер не съм се обаждала. Сигурно е станала грешка в компютъра ви.
Мексиканецът погледна пицата и тъжно поклати глава.
— Щом казвате.
Обърна се и си тръгна. Пиърс го чакаше до бугенвилията. Държеше банкнота от двайсет долара.
— Щом тя не я иска, ще я взема аз.
Лицето на мексиканеца светна.
— Чудесно.
— Задръж рестото.
Човекът се зарадва още повече. Катастрофалната доставка се бе превърнала в голям бакшиш.
— Благодаря! Приятна вечер.
— И на теб.
Без да се колебае, Хенри понесе лицата към номер 909 и потропа на вратата, като благодари на Бога, че няма шпионка. Луси отвори и се ококори, като видя подутото му лице.
— Здравей, Луси. Каза ми следващия път да ти донеса пица. Спомняш ли си?
— Какво правиш тук? Не трябваше да идваш. Казах ти да не ме безпокоиш.
— Каза ми да не се обаждам. И не се обадих, нали?
Тя понечи да затвори вратата, но той очакваше това и я задържа.
— Трябва да поговорим.
— Не сега. Върви си.
— Сега.
Луси пусна вратата, но Пиърс не я пусна, в случай че това е номер.
— Добре, какво искаш?
— Първо — да вляза. Не искам да стоя навън като просяк.
Тя отстъпи назад и го пусна да влезе. Всекидневната беше малка. Имаше място само за канапе, тапициран стол, масичка и телевизор. Камината явно не бе използвана от години.
Хенри затвори вратата, остави пицата на масичката, на която имаше купчина шарени списания и пълен с фасове пепелник, и угаси телевизора.
— Гледам — каза Луси.
— Знам. Защо не седнеш и не хапнеш пица?
— Не искам пица. Ако исках, щях да я взема от доставчика. Чрез пицарията ли ме намери?
Беше със срязани сини джинси и зелена тениска без ръкави. И боса. Изглеждаше много уморена и му се стори, че в края на краищата е била гримирана в нощта, когато се запознаха.
— Да, те знаеха адреса ти.
— Би трябвало да ги съдя.
— Забрави за тях, Луси. Говори с мен. Ти ме излъга. Каза, че си цялата в синини.
— Не излъгах.
— Е, значи раните ти заздравяват бързо. Бих искал да знам тайната на…
Тя вдигна тениската си и показа корема и гърдите си. На лявата й страна имаше тъмнолилаво петно. Дясната й гърда беше като смазана, цялата в синини от пръсти.
— Господи! — прошепна Пиърс.
Луси смъкна тениската си.
— Не излъгах. Биха ме. И ми съсипаха импланта. Даже тече, обаче чак утре мога да отида на лекар.
Той се вгледа изпитателно в лицето й. Нямаше съмнение, че я боли и че е уплашена. Хенри въздъхна и седна на канапето. Плановете му за пицата се изпариха. Искаше му се да я грабне, да отвори вратата и да я изхвърли навън. В съзнанието му нахлуха образи как Изверга държи Луси, а Уенц я бие. Сякаш видя радостта на лицето му. Вече я бе виждал.
— Съжалявам, Луси.
— И аз. Съжалявам, че се забърках с теб. Точно затова трябва да си тръгнеш. Ако разберат, че си идвал, ще дойдат пак и ще стане по-лошо.
— Добре, отивам си — каза Пиърс, но не стана. — Тази вечер не стигнах доникъде. Дойдох тук, защото мислех, че участваш в заговора срещу мен, и за да разбера кой ме е натопил.
— За какво?
— За убийството на Лили Куинлан. Луси бавно седна на тапицирания стол.
— Мъртва ли е?
Той погледна кутията с пицата, спомни си за онова, което бе видял във фризера, и кимна.
— Ченгетата мислят, че съм го направил аз. Опитват се да ме натопят.
— Детективът, с когото разговарях?
— Да. Ренър.
— Ще му кажа, че просто се опитваш да я намериш и да се увериш, че не й се е случило нещо лошо.
— Благодаря. Но няма да помогне. Ренър твърди, че това е част от плана ми. Използвал съм теб и други хора и съм извикал ченгетата, за да си осигуря прикритие. Убиецът често се преструвал на добрия самарянин.