— Господин професор — рече Джоел, взе листа и го вдигна към светлината. — Виждал съм някъде това изображение. Знам, че съм го виждал!
— Доста семпъл мотив — прецени Фич. — Може би си го виждал в шарката на някой килим или в някоя украса от дялан камък. Напомня на нещо келтско, не би ли казал? Може това да е символът на убиеца… или, ъъм, на похитителя.
Джоел поклати глава.
— Знам, че съм го виждал на място, свързано с ритматиката. Може би в някой от текстовете, които четох?
— Ако случаят е такъв, то не е било в текст, който аз съм чел. Това не е ритматически модел.
— Не е ли възможно да съществуват линии, за които още не знаем? В смисъл, само допреди няколко века дори не сме знаели, че ритматиката е възможна.
— Предполагам — съгласи се Фич. — Някои учени говорят за такива неща.
— Защо не начертаете този модел? Може да направи нещо.
— Май мога да опитам. Какво лошо? — Извади тебешир от джоба на китела си и разчисти бюрото.
После се поколеба.
Една мисъл порази Джоел. Какво лошо? Потенциално — много, ако този модел наистина има нещо общо с отвличанията.
Джоел си представи как скицата на Фич неумишлено извиква цяла армия тебеширчета или привлича вниманието на личността, която ги контролира. Една от лампите в кабинета почна да се върти по-бавно и светлината отслабна. Джоел пъргаво скочи да я навие отново.
— Май ще се наложи някога да опитаме — каза Фич. — Може би ще трябва да изчакаш отвън.
Джоел поклати глава.
— Досега изчезват само ритматисти. Смятам, че трябва да остана, да гледам и да помогна, в случай че нещо стане с Вас.
Фич поседя малко. Накрая въздъхна и са пресегна да скицира оплетената спирала върху дъската.
Нищо не се случи.
Джоел затаи дъх. Минутите минаваха. Нищо. Нервно пристъпи към бюрото.
— Точно ли го нарисувахте?
— Хмм. Е, така мисля — отговори Фич и вдигна скицата. — Ако приемем, че офицерите в дома на Хърман са я прерисували точно. — Допря с тебешира си усукания мотив, явно в опит да го накара да изчезне. Нищо.
— Няма ритматически свойства — заключи професорът. — В противен случай щях да съм в състояние да го накарам да изчезне. — Помълча, после вдигна глава. — Аз… май много изцапах писалището си. Хъм. Не ми мина през ум.
— Трябва да направим още опити — предложи Джоел. — Да опитаме различни варианти.
— Да. Може би това и ще направя. Ти обаче трябва да се прибереш у дома и да легнеш да спиш. Майка ти ще се разтревожи!
— Майка е на работа — отговори Джоел.
— Е, може би си уморен.
— Страдам от безсъние.
— Тогава трябва да си идеш и да се помъчиш да заспиш. Нямам намерение да държа ученик в кабинета си до малките часове. Вече е твърде късно. Отивай си.
Джоел въздъхна.
— Ще споделите с мен всичко, което откриете, нали?
— Да, да — съгласи се Фич и му махна.
Джоел пак въздъхна, този път по-шумно.
— Почваш да звучиш като Мелъди. Тръгвай!
Като Мелъди ли? Няма такова нещо!
— И… Джоел?
— Да?
— Движи се през добре осветените части от кампуса, когато се връщаш към общежитието, момчето ми. Нали?
Джоел кимна и затвори вратата.
11
На другата сутрин Джоел стана рано и се упъти към кабинета на Фич. Докато пресичаше росната морава, откъм канцеларията се чу шум. Джоел заобиколи хълма и видя струпана пред сградата малка тълпа.
Възрастни, не ученици.
Джоел се свъси и приближи към тях. От едната страна стоеше Екстън с червена жилетка, тъмни панталони и подходящо бомбе. Останалите хора бяха облечени по подобен начин — хубави дрехи, ярки рокли за жените и жилетки и панталони за мъжете. В лятната жега никой не носеше сако, но повечето имаха шапки.
Възрастните си мърмореха. Неколцина размахваха юмруци по посока на директор Йорк, който стоеше на прага на канцеларията.
— Какво става? — прошепна Джоел на Екстън.
Писарят потропа с бастуна си по земята и отговори:
— Родители. Проклятието за всяко училище.
— Уверявам ви, че в Армедиус вашите деца са на сигурно място! — каза директорът. — Тази академия винаги е била пристан за избраните да бъдат ритматисти.
— В безопасност като Лили и Хърман ли? — провикна се един от родителите. Другите замърмориха в знак на съгласие.
— Моля ви! Ние още не знаем какво се случва! Не правете прибързани заключения.
— Директор Йорк — обади се една жена с тясно лице и толкова остър нос, че би могла да извади окото на човек, ако се завърти бързо. — Отричате ли, че съществува известна опасност за тукашните ученици?
— Не отричам това. Само казах, че те са в безопасност в кампуса. На територията на училището не е пострадал нито един ученик. Инцидентите са станали само при посещения вън от тези стени.