Пътешествениците, водени от Мануел Естевес, намерили дребни рисунки на човешки фигури по стените на каньона. Примитивни фигурки, каквито могат да се намерят в пещери на древни обитатели.
Пътешествениците се установили там на лагер за през нощта и се радвали на кроткото поточе и заслона от ветровете. Скоро след залез обаче пътешествениците съобщават, че картинките по стените затанцували и се раздвижили.
Самият Естевес е описал картинките в най-големи подробности. Най-важното, той настоява, че те не са издраскани или вдълбани в камъка, а нарисувани с нещо бяло, прилично на тебешир. Дори е скицирал фигурите и ги е приложил в своя дневник, запазен и досега.
— Джоел, момчето ми, изглеждаш изнурен — рече Фич.
Джоел примигна и вдигна поглед. Фич седеше зад бюрото си и от тъмните сенки под очите му Джоел разбра, че професорът ще да е поне два пъти по-уморен от него.
— Добре съм — отвърна той и сподави прозявка.
Фич не изглеждаше убеден. Двамата с Джоел прекараха цяла седмица в преглеждане на том сред том. Фич остави на Джоел повечето исторически книги, доколкото текстовете на високо ниво просто бяха над възможностите на момчето. Джоел имаше намерението да учи и да изследва, докато успее да ги разбере. А засега за него беше по-добре да се съсредоточи върху други теми.
Инспектор Хардинг продължаваше с разследването, за да открие дирите на похитителя — това не беше работа за Джоел и Фич. Те бяха учени. Добре де, Фич беше учен. Джоел още не беше сигурен какъв е. Освен уморен, разбира се.
— Нещо за отбелязване в тази книга? — обнадеждено попита Фич.
Джоел поклати глава.
— Предимно съобщава за други свидетелства и коментира доколко са достоверни. Доста лесно четиво. Ще продължа, за да видя има ли нещо полезно.
Фич беше убеден, че ако съществуват други ритматически линии, те ще се споменават в тези свидетелства. Някаква рисунка като оставените от Естевес, загубена във времето, но с внезапно подновена важност днес.
— Ей, това моите бележки от преброителните списъци ли са? — попита Джоел, щом видя какво чете Фич.
— Хъм? О, да. Така и нямах възможността да ги прегледам.
— Навярно сега няма защо да се безпокоите за тях. Съмнявам се, че тези съобщения ще са от полза.
— О, не знам — отговори Фич, докато прелистваше документите. — Може би и друг път е имало събития като настоящите. Ами ако са изчезвали и други, но случаите са толкова изолирани, че никой не ги е свързал? Ние само…
Той млъкна и вдигна един лист.
— Какво? Открихте ли нещо?
— А? О, не. Не съм открил. — Фич бързо свали листа. — Би трябвало да се върна към другите текстове.
Джоел прецени, че Фич е ужасен лъжец. Сигурно имаше нещо общо с неспособността му да устои на всякаква конфронтация. И така, какво беше привлякло вниманието му в тази страница? И защо не поиска да каже на Джоел?
Мъчеше се да измисли начин да види документите на бюрото, без да предизвиква подозрение, когато вратата на тесния кабинет се отвори и влезе Мелъди. Урокът ѝ с Фич беше свършил преди половин час. Защо се връщаше?
— Мелъди? Забрави ли нещо? — попита Фич.
— Надали — отвърна тя и се облегна на рамката на вратата. — Тук съм по официална работа.
— Официална? — възкликна Фич.
— Аха — каза тя и вдигна лист. — Нализар още ми дава да разнасям поръчки, знаете. Между другото, осъзнах, че моето окаяно положение е изцяло по твоя вина, Джоел.
— Моя ли?
— Напълно. Ако не си беше навлякъл неприятности, влизайки във всички онези ритматически часове, аз нямаше да стигна дотам да търча всеки следобед из кампуса като механична играчка. Ето бележката за Вас, професор Фич — гласи, че директорът иска Джоел да се яви в канцеларията.
— Аз? Защо?
Тя сви рамене.
— Нещо във връзка с оценките ти. Както и да е, аз имам за вършене още слугинска, отегчителна и досадна работа. Да се видим на вечеря?
Джоел кимна и тя си тръгна. Той отиде да вземе бележката, пъхната между две книги. Оценки. Знаеше, че би трябвало да се тревожи, но нещо толкова делнично като оценките в момента му се струваше далечно.
Бележката, разбира се, беше запечатана, но Джоел забеляза, че Мелъди я е отворила отстрани, за да надзърне. Отиде да вземе чантата си.
— Трябва да вървя.
— Какво? — обади се Фич, вече погълнат от книгата си. — Ах, да, много добре. Ще се видим утре.
На излизане Джоел мина край бюрото му и бързо огледа какво чете. Един от годишните списъци на завършилите Армедиус. Джоел беше отбелязал починалите при подозрителни обстоятелства. Бяха двама, но Джоел не разбираше защо името на който и да е от тях е толкова важно. Защо тогава…