— Тебеширчета, сър! — викна един полицай. — В канцеларията!
Хардинг изруга.
— Пратете трима да вдигнат под тревога патрулите около казармите на ритматистите! — кресна той, обърна коня си и препусна към канцеларията. В движение преметна пушката през рамо и взе в ръката си нещо подобно на винен мях, пълен с киселина.
Джоел просто лежеше и се мъчеше да осмисли последните случки.
Някой опита да ме убие.
Два часа по-късно той седеше в кабинета на професор Фич с чаша топло какао в ръце, а до него беше майка му, обляна в сълзи. Тя току го прегръщаше, а през останалото време се караше на Хардинг, задето не е разположил патрули в защита на неритматистите.
Очите на професор Фич бяха зачервени, той изглеждаше потресен от разказа за случилото се. Екстън явно беше невредим, обаче полицаите го разпитваха на място.
Хардинг беше придружаван от двама войници. Всички тези хора се тълпяха в тесния кабинет на професора.
Джоел не можеше да се удържи да не трепери. Срамуваше се от това. За малко да умре. Всеки път, когато си го помислеше, усещаше слабост.
— Джоел, момчето ми — обади се Фич. — Сигурен ли си, че си добре?
Джоел кимна и отпи от какаото.
— Съжалявам, синко — каза майка му. — Аз съм лоша майка. Не бива да отсъствам по цели нощи!
— Държиш се, все едно ти си виновна — тихо отговори Джоел.
— Е, да…
— Не, майко. Ако беше там, може би щеше да загинеш. По-добре, че те нямаше.
Тя отново седна. Изглеждаше измъчена.
Хардинг освободи войниците и отиде при Джоел.
— Войниче, намерихме рисунките, които спомена. Бяха пет — една на външната стена на стаята ти и четири на земята, подредени в посоката, в която си бягал. След тях имаше кутия от забранителни линии. Ако не беше мислил толкова бързо, щеше да се хванеш в капана.
Джоел кимна. Майка му отново заплака.
— Вдигнал съм целия кампус под тревога, войнико. Ти се справи добре тази нощ. Много добре. Бърза мисъл, смелост, физическа ловкост. Впечатлен съм.
— Едва не се напиках — прошепна Джоел.
Хардинг изсумтя.
— Виждал съм мъже, два пъти по-стари от тебе, да замръзват на бойното поле, щом видят първото тебеширче. Ти свърши удивителна работа. А и като че ли разреши нашия случай.
Джоел изненадано вдигна поглед.
— Моля?
— Сега не мога да говоря — рече Хардинг и вдигна ръка. — Но ако подозренията ми се потвърдят, до сутринта ще арестувам виновника. А сега трябва да поспиш. — Поколеба се и додаде — Ако бяхме на бойното поле, синко, щях да те предложа за най-високо отличие.
— Не знам… — продума Джоел. — Не знам дали мога да се върна да спя в работилницата…
— Момчето и майка му могат да останат тук — рече Фич и се изправи. — Аз ще съм в една от свободните стаи.
— Отлично — отговори Хардинг. — Госпожо Саксън, ще оставя десет човека с киселина да пазят тук цяла нощ. Ако желаете, двама ще бъдат вътре в стаята.
— Да, моля — каза тя.
— Помъчете се да не се тревожите много. Сигурен съм, че най-страшното мина. Плюс това, разбирам, че утре ти предстои важен ден, Джоел.
Церемонията по въвеждането. Джоел почти я беше забравил. Той кимна на инспектора за довиждане. Хардинг излезе и затвори вратата.
— Добре — рече Фич. — Виждате, че леглото е оправено. Джоел, отдолу има още одеяла да си постелиш на пода. Надявам се, нямаш нищо против.
— Всичко е наред — отвърна Джоел.
— Джоел, момко, ти се справи наистина добре.
— Избягах — тихо отговори Джоел. — Само това можех да направя. Трябваше да имам киселина в стаята и…
— И какво, момчето ми? — попита Фич. — Да плиснеш една кофа, докато останалите тебеширчета пъплят по теб? Сам човек не може да удържи фронта срещу тебеширчетата — това се научава бързо в Небраск. Трябва цяла бригада с кофи, десетки хора, за да отблъснат създанията.
Джоел сведе поглед.
Фич приклекна.
— Джоел, ако това ще ти помогне по някакъв начин, мога да си представя какво ти е. Хмм… знаеш, че никога не съм се справял добре в Небраск. Първия път, когато видях нападащо тебеширче, едва успях да начертая прави линии. Дори не мога да се дуелирам с друг човек и да разсъждавам трезво. Хардинг е прав — ти се справи много добре тази вечер.
Искам да съм способен на нещо повече, помисли Джоел. Да се сражавам.
— Екстън е ритматист — изрече той на глас.
— Да — отговори Фич. — Беше изключен от ритматическото училище в Армедиус в началните класове заради известни… усложнения. Случва се много рядко.
— Помня, че говорихте за това. На Мелъди. Професоре, искам да нарисувате новата линия, която открихме. Спиралата.