— Какво?
— Дали са от източните провинции. Там, където живеят зулуси.
— Заради кръвта ли?
— Заради кръвта. Той не можа да ми отговори. Каза обаче, че ще поразпита. След това спомена, че повечето зулуси, които идват в Бристол, рано или късно се озовават ето тук. — Той посочи супермаркета. — Собственикът е от предградията на Дърбан. Винаги се измъква от имиграционните и затова хората често ходят при него. Той върши много неща — осигурява им работа, наркотици, жени, мъже. Каквото им трябва. Имиграционните горят от желание да му лепнат нещо, така че нямат нищо против да хвърля едно око.
Една групичка ученици мина покрай колата и Кафъри замълча за момент. Момчета на около десет години. Със смъкнати до глезените чорапи и влачещи се по асфалта ученически чанти. Някои от тях се наведоха, за да погледнат в колата, а най-отраканото се ухили на Кафъри и вдигна палец в знак на одобрение. След това се отдалечиха небрежно, по характерен за по-големите момчета начин.
— В този квартал живее Джона — каза Кафъри и посочи високия жилищен блок, който стърчеше над околните сгради на няколко преки по-надолу. — Не е толкова далече, но съм сигурен, че има поне още двайсетина супермаркета в района. Защо тогава е идвал тук?
— Откъде знаеш, че е идвал?
— В спалнята му имаше найлонови торби от този супермаркет. Възможно е да са верига магазини, но се съмнявам. Следователно е идвал тук. А това означава, че някой тук го познава и…
Кафъри се взираше в нещо. Флий погледна в същата посока. Момчетата бяха пресекли пътя и бяха подминали супермаркета. В момента се насочваха към страничната уличка.
— Какво? — попита тя.
Кафъри бе присвил очи, а челюстта му се бе стегнала. Очевидно стискаше зъби.
Той разкопча колана си, отвори вратата и изскочи навън.
— На място като това винаги има някой, който знае всичко — каза той и й се усмихна. — А аз знам кой е той.
Извади полицейската си карта, съблече си сакото и го хвърли на задната седалка. Без да обръща внимание на озадаченото изражение на Флий, той затвори вратата и пресече улицата. Един паркиран до тротоара син нисан беше привлякъл вниманието му. Вътре седеше дебел мъж.
Кафъри вървеше небрежно покрай паркираните зад нисана коли, като се стараеше да остане незабелязан. След това отвори вратата и преди онзи да успее да реагира, сграбчи ключовете, мушна ги в джоба си и затръшна вратата.
— Хей! Какво правиш, по…
Дебелакът отвори несръчно вратата, а в това време Кафъри заобиколи отпред и се шмугна на седалката до шофьора. Мъжът го следваше, но беше твърде бавен заради наднорменото си тегло.
— Хей! — провикна се той и се опита да отвори вратата. — Излез, мръснико! Излез от колата ми! — Започна да блъска по стъклото. — Излез, или ще извикам полицията!
Кафъри извади полицейската си карта и я долепи до стъклото. Дебелият мъж замръзна. Много добре знаеше каква е тази карта. Кафъри беше сигурен, че е виждал много такива. Мъжът спря да блъска, отпусна рамене и се подпря на покрива на колата. Огледа улицата, сякаш се чудеше дали да избяга. Но явно размисли и с тежка походка заобиколи отпред и мълчаливо влезе в колата.
В купето миришеше лошо — на пот, храна и мръсни дрехи. Колата се наклони и изскърца, когато дебелакът влезе вътре. Трябваше му известно време, за да се настани удобно на малката седалка, а когато го направи, по лицето му вече течеше пот.
— Е? — попита той. — Не можеш да ме хванеш за нищо. Не съм осъждан и не съм в пробационен период. Чист съм. Мога да си седя където искам и когато искам.
Кафъри не отговори. Групичката момчета бавно се отдалечаваше. Знаеше, че мъжът се опитва да не гледа към тях. Знаеше, защото веднага беше успял да разбере какъв е той. Може би това беше неговото проклятие — да разпознава педофилите от сто метра. След като не получи отговор, дебелакът въздъхна и се облегна назад, кръстосвайки ръце. Носеше шорти, а дебелите му, слабо окосмени крака се опираха във волана.
— Все ви повтарям, че всички сме еднакви. Ние, мъжете, имаме едни и същи мисли, едни и същи… — кимна към групичката момчета — … желания.
Кафъри стисна зъби.
— Единствената разлика е — каза мъжът с усмивка, — че аз имам кураж и се държа като свободен човек. Аз изразявам чувствата си, а ти не.
Кафъри си пое дълбоко дъх и щом дебелакът замълча, се извърна рязко и го удари с юмрук в лицето. Главата на мъжа се удари в скобата, през която минаваше колана. Устата му се отвори и от нея потекоха лиги. Ръцете му притиснаха ударената буза, а от носа му бликна кръв. Очите му се насълзиха.