— Познавам едни хора. Те внасят полилеи от Чехия. Хубави са, по-хубави от тези, които се продават тук.
Флий притисна с пръсти основата на носа си. Усещаше първите признаци на главоболие. След това, което се случи в Бушменската дупка, Том непрекъснато сменяше работата си. Отначало работеше за една пътническа агенция и за списания, които търсеха рекламодатели. След това се насочи към телефонните проучвания, като работеше за седем паунда на час. Когато нямаше работа, използваше парите от заема, за да стартира собствен бизнес. За две години се забърка в не по-малко от шест неуспешни инициативи — от продажбата на хапчета за отслабване и на рекламно пространство в някакъв сайт до инвестирането в парцел земя, за който впоследствие се разбра, че няма как да се извади разрешение за строеж.
Всичко се проваляше и Том изпитваше финансови затруднения.
— Том, ние вече говорихме за това. Ти каза, че ще си намериш постоянна работа. Не може непрекъснато да поемаш рискове.
— Това не е рисковано, всичко ще е наред. Просто искам алиби.
— Алиби? Какво алиби?
Той бутна тавата настрани, дойде до масата и седна срещу Флий. По очите му личеше, че напълно е изтрил инцидента от съзнанието си, и това й се стори странно.
— Това е един чудесен бизнес, но аз не съм казал нищо на Манди.
— Защото ще каже точно това, което казвам аз.
— Не. Защото искам да я изненадам приятно. — В очите му се четеше тревога. — Искам да ми помогнеш. Нещата тръгнаха в неправилна посока.
— Какво?
— Когато отивам при тези хора, Манди си мисли, че отивам на среща с друга жена. — Флий вдигна изненадано вежди. — Зная… — Том изглеждаше възбуден. — Зная, че ме следи. Не е ли прекрасно, а?
— Прекрасно?
— Виждал съм я как ме дебне. Знаеш какво означава това.
— Не — каза Флий. — Не знам.
— Това означава, че ме обича. Ревнува. Тя наистина ме обича.
Флий поклати отегчено глава. Погледна гладката кожа по врата на Том. Там, където беше адамовата му ябълка, тя изглеждаше почти прозрачна.
Манди беше първата му сериозна приятелка. Преди да я срещне, той излизаше с други жени. Влюбваше се в тях с детска наивност, а те го изоставяха. Сега по същия наивен начин приемаше, че чувството за собственост на Манди е всъщност истинска любов.
— Тя си мисли, че не знам, че ме следи, но греши. Сега имам изключително важна среща с тези хора. Ако не отида, всичко ще пропадне.
— Искаш да излъжа?
— Ако кажа на Манди, че съм тук, ще ми повярва.
— Тук? Не, тя ще дойде да провери.
— Вероятно. Няма обаче да почука на вратата, защото си мисли, че аз не знам, че ме следи. Ще оставя моята кола отвън и ще взема форда ти. Така ще ме покриеш.
— Кога трябва да стане това?
— Понеделник вечерта.
Това означаваше вдругиден — последният почивен ден на Флий. Кайзер я беше уверил, че дотогава ибогаинът ще е прекратил действието си.
Тя стана, вдигна тавата и изсипа доматите в спагетите. Добави зехтин, нарязаната наденица и започна да бърше плота.
Том я гледаше съсредоточено.
— Е, ще го направиш ли?
— Знаеш отговора на този въпрос, Том. — Тя затвори кутията със спагетите и я сложи в хладилника. Тресна вратата. Не знаеше каква е причината, но беше доста ядосана. — Знаеш, че бих направила всичко за теб.
26.
След като Флий си тръгна, в офиса настъпи тишина. Кафъри седеше и мислеше за думата „мути“. Чудеше се как не се бе сетил за това? Прочете внимателно уебстраницата, която Флий беше отворила. Разбра, че човешката кожа, показана на екрана, не е принадлежала на един човек, а на двама — тийнейджъри. Те не се познавали приживе, но след смъртта си станали едно цяло и се превърнали в музеен експонат, илюстриращ незаконната търговия в Танзания. Кожите били конфискувани от контрабандисти, които одирали танзанийски граждани и продавали кожите им за огромни суми в Нигерия или Южна Африка.
Кафъри дълго гледа снимката, като мислеше за собствената си кожа — формата й, несъвършенствата й. Мути. Дори самата дума звучеше гадно. Собственикът на „Ровът“ — Гифт Мабуза — се беше върнал от чужбина, но не беше информирал полицията. Той имаше африкански произход, а в някои африкански страни от суеверие заравяха отрязани ръце под входовете. Просто уравнение.
Кафъри се опита да си представи що за човек е този Мабуза. Прииска му се веднага да го доведе тук, но когато поразмисли, реши, че това ще е грешка. Първо трябваше да се консултира с юрист. Най-добре беше да събере информация, да изчака резултата от лабораторните изследвания на влакната и чак след това да предприеме действия. Беше се обадил на имиграционния служител, прикрепен към операция „Атриум“, и го беше помолил да провери какъв е статутът на Мабуза. След това се обади на началника си и получи разрешение да следи африканеца денонощно. Трябваше да го държат под око, за да не избяга. Точно когато оставяше слушалката, служебният му мобилен започна да звъни.