Кафъри кимна бавно. Напрежението в големите градове беше толкова голямо, че всяка искрица можеше да подпали пожар. На екрана излязоха пет резултата. Той сложи очилата си и се приведе напред.
— Мерилин, изпрати ми този информационен пакет и поздрави всички. Става ли?
— Да — отговори сухо тя. — Какво друго да направя. Нали нямаш семейство, което да поздравиш лично.
— Мерилин — въздъхна той, като почти се усмихна на дебелоочието й. — Винаги е приятно да се разговаря с теб. Благодаря за подкрепата.
След като си казаха довиждане, Кафъри погледна екрана. Резултатите от търсенето бяха десет. Веднага забеляза кой от тях представлява интерес. Докладът беше съвсем кратък, защото случаят така и не бе стигнал до съда. Детективът, който го бе написал обаче, очевидно бе проявил сериозен интерес и поради тази причина прикачените файлове съдържаха много информация. Кафъри я прегледа. Преди девет месеца някакъв пътен полицай стоял на моста Клифтън. Спрял някаква кола, защото стоповете й не работели добре. Когато отишъл да поговори с шофьора, видял, че на огледалото за обратно виждане е завързана гниеща глава на лешояд.
Кафъри отвори приложената снимка — сива безформена птича глава. Около тънкия й врат беше увита червена панделка, а в човката й имаше лотариен билет. Полицията занесла главата в бристолската зоологическа градина, за да бъде идентифицирана. Оттам им изпратили няколко снимки, придружени вероятно с подигравателна бележка. „Лешоядът“ бил фалшив. На снимките се виждаше, че под кожата има малък агнешки череп, изпилен отпред, за да се получи нещо като клюн. Голям смях паднал, но странното нещо в случая било, че шофьорът не знаел за фалшификацията. Той отказал да даде информация откъде и с каква цел е придобил главата. Обяснил, че била там, когато купил колата, и така и не се наканил да я махне. Полицаят обаче бил гледал предишната нощ по телевизията предаване за магьосничеството и решил, че в този случай става въпрос за фетиш.
Кафъри прегледа доклада и потърси името на шофьора. Куанеле Дламини. Притвори леко очи и го прочете отново. Върху устните му потрепваше усмивка. Дламини. Звучеше като името на зулуски вожд.
Бутна стола назад и си взе якето. Трябваше да посети някои хора.
27.
Искаше да напише бележка на Флий, с която да й напомни, че ще вземе колата й назаем. Той самият често се нуждаеше от подобни напомняния, затова си мислеше, че и с Флий е така. Седна на масата и започна да пише. Флий стоеше с кръстосани ръце до мивката и гледаше изморените му очи с тъмни мигли, контрастиращите със светлата му кожа, и прегърбената фигура. Знаеше, че цветът на кожата му никога няма да бъде такъв като преди. Ако някой я попиташе кога за последен път е виждала брат си, можеше съвсем искрено да отговори: „Преди две години, в деня на инцидента“.
Не че не беше непрекъснато до него. Не се отделяше от него, докато той лежеше в болницата, а и след това, по пътя за Англия. Пътуването беше ужасно, стюардесата дори отказа да му даде парацетамол, защото от авиокомпанията се страхуваха да не ги осъдят. Тя го подкрепяше и през осемте седмици, през които течеше разследването за смъртта на родителите им. Сега виждаше тялото му — черупката, в която той се криеше, но това не беше брат й. Когато го гледаше в очите, не виждаше нищо. Така че Флий за последен път видя брат си в деня, в който той изплува от Бушменската дупка. Тогава плачеше, повръщаше и размахваше ръце.
Под него зеела тъмна дупка — сто и петдесет метра широка и триста метра дълбока. Като леговище на хищник. Истински гроб. През последното десетилетие Бушменската дупка беше отнела живота на трима водолази, а сега и на още двама — Дейвид и Джил Марли. Баща им потънал пръв, право надолу в мрака. Майка им го последвала. Том отчаяно се опитвал да ги хване, за момент дори успял да сграбчи Джил за десния глезен, но не могъл да я задържи. Те като че ли гледали право надолу в мрака, твърдо решени да стигнат дъното. А това беше немислимо, защото до дъното имало още сто и петдесет метра, а те и двамата знаеха, че е самоубийство да се спуснат дори с десет метра по-дълбоко от водолазния план.
Дейвид и Джил бяха планирали всичко внимателно, защото се отнасяха с огромен респект към водата. Бушменската дупка трябваше да е техният връх, кулминационната точка на привързаността им към водолазния спорт. Тази привързаност водеше началото си от много отдавна, още от времето, когато Флий и Том не бяха родени. Флий дори не знаеше какво я е породило. Обаче знаеше едно — баща й беше пристрастеният, този, който седеше в кабинета си и мечтаеше да се гмурка под водата. Чак след това се беше ентусиазирала и майка й.