Той имаше видеокамера на шлема си и можеше да филмира спускането и собствената си смърт. Южноафриканските спасители обаче не успяха да намерят нито телата, нито камерата. Разполагаха само с откъслечните спомени на Том и не можеха да направят друго, освен да обявят, че причината за нещастния случай е или „наркоза“, получена вследствие на погрешна преценка за съотношението на газовете в бутилките, или кислородна интоксикация. Британският следовател, който получи разрешение да проведе разследване, отхвърли наркозата — дезориентацията, до която води азотът при високо налягане. Тъй като комбинацията от газове „Тримикс“, която семейство Марли използваха, бе специално разработена, за да предотвратява този ефект, следователят предположи, че Дейвид Марли е започнал да диша твърде учестено и по този начин е изключил чувствителния рецептор за въглероден двуокис на тила си. Това е довело до изпадане в безсъзнание. Щом е започнал да потъва, Джил се опитала да му помогне, но тъй като спускането е било много бързо, е задържала дъха си и системата е подавала повече кислород. В резултат на това и двамата са умрели от хипероксия — твърде много кислород.
Следователят се оказа мил човек. В резюмето си той написа, че Том е постъпил правилно, като ги е оставил да потънат. Въпреки че му е било много трудно, той се подчинил на едно от най-важните правила при гмурканията. Трябвало да бъде похвален за постъпката си. Том обаче страдаше ужасно. Беше оставил родителите си да умрат.
Флий не знаеше заради кое се чувства най-виновна. Заради това, че не е била в Бушменската дупка по време на инцидента, или задето дълбоко в себе си усещаше задоволство заради спестените й мъки. Баща й винаги я подтикваше: „Виждаш ли онова дърво, онова голямото? Обзалагам се, че не можеш да се покатериш на него, Флий Марли“. Дори и през ум не й минаваше да каже „не“. Просто правеше това, което той й кажеше. Знаеше, че ако не се подчини, това ще означава, че е различна. Слаба. Не истинска Марли. Тогава обаче се появи Том — малко, срамежливо същество, което проходи чак на две години. Вниманието на баща й се премести от нея към него. Посланието му беше ясно: „Никога не се страхувай. В това семейство няма място за страхливци“. Това се превърна в инстинкт. Същият този инстинкт накара Том да се спусне заедно с родителите си в студеното безжизнено око на Бушменската дупка.
След като родителите му изчезнали, Том трябвало в продължение на шест часа да се издига към повърхността. Спирал през няколко метра за декомпресия и по този начин давал възможност на концентрираните газове да се разширят и да напуснат тялото му. Хелият не се натрупва в меките тъкани, както азота, а в костните кухини. Поради тази причина се отделя по-бавно. Маската на Том била пълна със сълзи, а във вътрешното му ухо имало балончета хелий, заради които получил световъртеж. Единият от полицейските водолази, който дошъл на помощ след вдигането на тревогата, закачил Том за въже и останал с него, защото той не чувствал ръцете си и не можел да различи кое е горе и кое — долу. Последните десет метра били най-тежки, най-опасни и най-разочароващи. Всяко спиране продължавало повече от час, а Том вече можел да види повърхността и слънчевите лъчи. Трябвало обаче да чака и да стои в студената вода с една-единствена мисъл в главата си: „Провалих се! Какво ли става триста метра по-надолу?“.
Никой не знаеше със сигурност, но се предполагаше, че през дупката на дъното не може да премине човешко тяло. Родителите им сигурно лежаха там безжизнени. По показанията на Том следователите определиха приблизителното местоположение на труповете и изпратиха долу малка радиоуправляема подводница. Тя беше снабдена с камера и трябваше да проучи дълбините на Бушменската дупка. Подводницата обаче не откри нищо. Нямаше смисъл да се чака да изплуват. Повечето тела се издигат на повърхността, след като започнеха да се разлагат. Със семейство Марли обаче нямаше да се случи същото. Огромното налягане и тежката водолазна екипировка щяха да ги задържат на дъното и там те щяха да изгният и да се превърнат в скелети. Нямаше как да бъдат извадени.
В много части на света мъртвите оставаха сами в безкрайната тишина, побутвани от теченията и от рибите. Това бяха водолази, загинали на толкова труднодостъпни места, че изваждането на телата им поставяше под сериозен риск живота на спасителите. Според южноафриканската полиция и Кайзер Флий трябваше да приеме, че родителите й ще почиват на дъното на Бушменската дупка. Тя обаче не можеше да се примири с това.