Кафъри съблече сакото си, преметна го на канапето и седна, навивайки ръкавите на ризата си. Беше топло. Зимната градина поглъщаше слънчевите лъчи.
— Как се казваш?
— Рошел — каза тя и му подаде ръка. Имаше добре поддържан маникюр. — Рошел Адамс.
Кафъри стисна ръката й.
— Рошел — каза той. — Става въпрос за религия. Най-вече това ме интересува относно Куанеле. В какво вярваше той?
— Не беше религиозен. Не ходеше на църква, ако това ме питаш.
— А някаква друга религия? Нещо от Африка?
— О, това. — Тя мушна единия от дългите си нокти и гладката си като коприна коса и се почеса. Очите й леко се притвориха. — Аха. Имахме проблеми и по този въпрос. Да, той ме обичаше, обичаше и момичетата, но така и не се отказа от всичките тези африкански глупости. — Свали ръката си и погледна Кафъри. Очевидно нещо й просветна. — За лешояда става въпрос, нали? Затова си дошъл. Мразех го онова нещо. Колата миришеше на мърша заради него. Не пусках момичетата там. То се поклащаше и сякаш те гледаше.
— Защо точно лешояд? Знаеш ли?
— Заради лотарията. Лешоядът, нали разбираш, вижда надалече. Така че според Куанеле човек се сдобива със зрение на лешояд. Можеш да виждаш в бъдещето, да отгатваш числата, нещо такова. Две седмици след като се сдоби с проклетото нещо, започна да печели. Почти хилядарка. Казвах му, че причината не е в лешояда, но той не ми вярваше. Канеше се да направи главата на супа и да я изяде. Така щял да извлече цялата й сила. Аз не му позволих. Никой обаче не можеше да го убеди да я махне от колата. После полицията му я взе, а когато се оказа, че това не е никакъв лешояд, щях да се спукам от смях. Представяш ли си.
— Това ли беше единственото суеверие?
— О, не. Той вярваше в тези работи. На врата си носеше златна верижка, на която имаше парченце от опашка на делфин. Ето такова. — Тя показа с пръсти колко голямо е било парченцето — около три сантиметра. Гривните на ръката й се удариха една в друга и издрънкаха. — Твърдеше, че това подобрява общителността. Аз обичам делфините и когато го попитах защо точно делфин, той обясни, че делфините са социални животни. „Бижуто“ щяло да направи така, че той да „плува“ в обществото. Аз се вбесих, защото обичам делфините. — Тя вдигна ръка и посочи въображаемия Дламини. Наклони глава, за да покаже как го е изгледала. — Казах му да избира. Мен или магиите. — Свали ръката си и пусна една леко крива усмивка. — Чувал си тези истории, нали? Как потискат черните и разни такива неща. Когато обаче срещнеш човек като Куанеле, не може да не си кажеш: „Трябва да те потискат, приятелю, щом говориш такива работи“. Какво, за бога, са му направили делфините?
Рошел стана, отиде до дългия нисък перваз, който минаваше по цялата дължина на зимната градина, и вдигна едно глинено гърне. То имаше размерите на голям грейпфрут и беше изрисувано с геометрични фигури. Внимателно повдигна капака му.
— Купи си го миналия ноември, след като си втълпи, че дяволът е по петите му. — Приближи се и показа гърнето на Кафъри. Той надникна вътре. Имаше някакви петна. — Това нещо осигурявало магическа защита. Казваше, че за жените е по-лесно, защото било достатъчно само да преспят с Токолош, за да го спрат. Мъжете обаче трудно можели да се отърват от него.
— Да се отърват от кого?
— То-ко-лош. Не ме питай как се пише. Това е някаква африканска дума.
— Какво е Токолош?
— Името на дявола, който го преследвал. Много се шашкаше и казваше, че ще направи всичко, за да го спре. — Отново похлупи гърнето. — Запазих го, защото ми харесва. — Повдигна го и го погледна с възхищение. — Хубаво е, нали? Харесвам занаятите.
— Мога ли да го погледна?
Тя му подаде гърнето и Кафъри го претегли с ръка. Беше тежко и изненадващо топло. Като че ли беше се сгряло от слънцето. Вдигна капака му.
— Какви са тези петна?
— Кръв. Това трябвало да се даде на Токолош. Паница с кръв.
Кафъри вдигна очи и погледна Рошел.
— Кръв?
— Само пилешка кръв вероятно — отговори тя. — На следващия ден започна да мирише много гадно, така че накарах Куанеле да го изнесе на двора. На сутринта гърнето беше прекатурено и кръвта я нямаше. Решихме, че някакво животно е влизало в двора през нощта и… може да е било и кучето. — Погледна подозрително към добермана, който в момента се припичаше на слънце и примигваше невинно. — Куанеле ми каза, че кръвта е човешка. Просто се опитваше да ме изплаши. Откъде ще вземе човешка кръв? Сигурно оттам, откъдето е взел и онзи „лешояд“.