— Той ти е казал, че кръвта е човешка?
Тя изсумтя.
— Да, но на него не може да се вярва. Беше съвсем сигурен, че е истинска, обаче. Гледал някакъв запис, на който се виждало как вземат кръвта.
— Има запис?
— Не. Само така си приказваше. Ако е имало такъв запис, на него е щяло да се вижда как убиват човек, нали? Не вярвам, че такива филми съществуват. — Тя почеса върха на носа си замислено. — А, ти? Ти си полицай. Гледал ли си такива филми?
— Не — отговори спокойно Кафъри. — Не и такива, за каквито говориш.
Тя се усмихна. Устните й трудно се отлепиха една от друга заради дебелия слой червило. Имаше перфектни зъби.
— Мога да се обзаложа, че си виждал доста неща. Сигурна съм.
Кафъри се обади в лабораторията и им каза да изпратят човек да прибере гърнето, а след това продължи да задава въпроси на Рошел. Тя беше вежлива и искрена, но в никакъв случай не беше глупава. Знаеше какво става в главата й. Личеше си по начина, по който беше седнала, и по нервните движения на ръцете й. Все още се чудеше дали да я вкара в леглото си. Не се притесняваше изобщо. Или щеше да го направи, или нямаше. По времето, когато разговорът им приключи, Кафъри прецени, че сега я харесва малко повече, отколкото в началото. По тази причина реши да не й създава неприятности и се отказа от идеята си. Стана и й благодари. Почти бяха стигнали до входната врата, когато нейното раздразнение пролича. Беше разочарована. Кафъри се поколеба за момент и Рошел си помисли, че моментът е дошъл.
— Да? — попита тя, като се подпря на радиатора. Присви едното си коляно и задникът й се изви леко встрани. — Забрави ли нещо?
Той огледа врата й и гривните по ръцете й, после отново я погледна в лицето.
— В случай че все още не си разбрала, мисля, че си много красива.
Тя се изчерви и той се изненада, че е способна на това.
— Така ли?
— Така.
— Е, каква полза от това? — Тя прибра косата си зад ухото, сведе поглед и зачака отговора му. След като такъв не последва, се усмихна. — Искаш ли да направя кафе? — Извъртя коляното си леко встрани и краката й се разкрачиха. — Може би бира? Има в хладилника.
Той погледна скритото под дънките бедро и изящния маникюр на подпряната върху радиатора ръка. Беше казала, че е маникюристка и според нея добрият маникюр е секси и привлича мъжете.
— Благодаря ти, но съм пас. — Той извади ключовете си. — Не гледай на това като пропусната възможност.
— Така ли?
— Абсолютно. Приеми го като щастливо отърваваме.
29.
Флий нямаше представа как ще й се отрази ибогаинът. Ами ако решеше да се поразходи, или още по-лошо — да се качи в колата? Трябваше да е заключена, затова с Кайзер решиха да стои в голямата му претрупана всекидневна, а той да бъде някъде наблизо — в кухнята или в кабинета. Той нави пластмасовите ленти, които висяха над вратата, за да я чува добре, и постави три електрически печки до дивана, за да й е топло. Флий го чуваше как се тътри из съседните стаи, обут в опърпаните си чехли.
Ибогаинът се вземаше, като се сдъвкваше една горчива клечка — парче влакнест корен. Челюстта я заболя и й се догади. Когато сдъвка корена, седна на дивана на Кайзер и зачака. Доста време само отпиваше по глътка вода и се опитваше да премахне с език влакната, които бяха влезли между зъбите й.
През мръсния прозорец се виждаше неподдържаната, окъпана в слънчеви лъчи ливада, по която растяха глухарчета и грамофончета. Оттук дори и през деня не се виждаше почти нищо. Нито неолитните паметници, нито средновековните катедрали, нито пещерите. Виждаха се единствено върховете на дърветата. Земите около къщата на Кайзер бяха осеяни с дупки и ями и затова навремето майка й не им даваше да си играят там. Казваше, че има шахти, в които могат да паднат и да се пребият, и че Кайзер вероятно нарочно ги е оставил отворени. Джил едва ли бе предполагала, че тя самата ще загине на дъното на подобна дупка.
Флий въздъхна, сви крака под себе си и се покри със стария прашен юрган. Притвори очи за момент и се опита да насочи мислите си към телата, лежащи на дъното на Бушменската дупка. Представи си начина, по който баща й се е гмурнал надолу. Според изчисленията, които беше правила, вземайки предвид тежката им екипировка, родителите й се бяха движили към дъното със скорост двайсет метра в минута. При разстояние от сто и петдесет метра спускането до дъното вероятно им бе отнело около осем минути. Едва ли някой можеше да каже кога точно са умрели.