— О, Флий… — каза гласът. — Ти ли си това? Момиченцето ми… къде си?
— Мамо? — Флий протегна отчаяно ръце и започна да търси майка си. — Мамче! Тук съм. Ето тук. Мамче, моля те, толкова дълго време се опитвах. О, мамо, толкова ми липсваше.
Въпреки че беше във водата и се опитваше да се задържи там, Флий разбираше, че истинската тя плаче. Това не се случваше долу в пещерата, а в къщата на Кайзер — там, където беше тялото й. По бузите й се стичаха сълзи.
Тинята се поклащаше покрай разложеното ужасяващо лице. Флий усети гадене и наклони главата си, опитвайки се да се справи с него. Картината спря да се поклаща и майка й отново заговори:
— Флий, не плачи. — Гласът й беше странен, различен от преди. Мек, нисък и леко безизразен. — Не плачи.
— Мамо, какво се опитваше да ми кажеш? Какво имаше предвид? Какво означава: „Ние тръгнахме в обратната посока“.
— Погледни надолу, Флий. — Тя посочи с безплътната си ръка надолу. — Виждаш ли?
Сърцето на Флий заподскача. Тя размаха леко ръце, за да стабилизира тялото си, а после погледна натам, накъдето сочеше майка й. В този момент разбра, че не са на дъното, а всъщност са близо до леко наклонената страна на дупката. От това място се виждаше зловещо светещото дъно. На повече от двеста метра по-надолу.
— Не сте стигнали до дъното. Затова не можахме да ви намерим.
— Слушай ме, Флий! Предишния път не ни намериха, но сега вече ще успеят. Сега вече ще ни намерят.
— Сега?
Флий отново протегна ръка към тинята. Не можеше да види майка си и това предизвикваше паника у нея.
— Това е важно, Флий, много важно. Не им позволявай да ни извадят на повърхността. Чуваш ли ме?
— Мамо? Мамо? — Сълзите се стичаха в гърлото й. — Мамо, върни се! Моля те!
— В никакъв случай не им позволявай да ни извадят от дупката. Оставете ни! Просто ни оставете!
— Не си отивай, мамо! Мамче…
Тинята спираше всичко, дори гласа. Мръсната вода обливаше тялото на Флий. Устата й се напълни с мръсотия и гаденето се появи отново. Всичко започна да се върти. Натравянията с въглероден двуокис бяха нищо в сравнение с това. Трябваше да отвори очи и да се хване здраво за дивана. Таванът и мръсният полилей над главата й се въртяха неспирно. Дневната светлина проблясваше от време на време в очите й, а от устата й излизаше странен, подобен на скимтене звук. Опита да се надигне и когато го направи, разбра, че ще повърне.
— Боже господи! — промърмори тя.
Едва успя да се добере до купата, която Кайзер беше приготвил. Плака и повръща, докато най-накрая всичко свърши и се върна отново в тялото си. Клечеше на пода, а една дълга нишка слюнка я свързваше с купата. Гласът на майка й чезнеше в далечината: „В никакъв случай… оставете ни“.
30.
— Единственото, което Джак Кафъри все още не ми е казал, е защо иска да се види точно с мен. Не съм ясновидец, нито пък мога да чета чужди мисли. Нямам магически сили и не съм бог. Струва ми се, че не си тук по работа.
— Да, дошъл съм по личен въпрос.
— И какъв е той?
Кафъри се почеса по носа. Много странен ден. Не можеше да разбере защо някои хора купуват човешка кръв и я държат в къщите си. След като даде гърнето за анализ и нареди да следят Мабуза, нямаше повече какво да прави в службата. Прибра се вкъщи и се опита да заспи, но не успя. Не можеше да се отърве от чувството, че някой го наблюдава и сенките около къщата изглеждат някак странно. Затова се качи в колата и тръгна да търси Ходещия мъж. Не очакваше да го намери толкова бързо.
Изненада го и фактът, че той веднага започна да разпитва.
— Джак Кафъри? — Беше обул кожените си чехли, бе натъпкал парцали в ботушите си и сега ги поставяше в найлонова торба. След като завърза торбата, той я мушна в малката канавка, която минаваше покрай храстите. Избърса ръцете си. — Попитах те нещо. По какъв въпрос си дошъл?
Кафъри погледна огъня. Дърветата най-отдолу бяха червени като раци.
— Един човек си отиде — каза той най-накрая. — Беше ми отнет.
— Дъщеря ти?
— Не, не. Не дъщеря ми. Аз нямам деца. Никога няма да имам.
— Жена ти?
— Не, аз я напуснах. Преди два месеца. Просто си тръгнах.
— Тогава кой?
— Брат ми. Това беше през… — Кафъри не довърши изречението си. — Беше отдавна.