— И е знаел, че това е Токолоши?
— О, да. Смяташе, че е извадил късмет. Той и приятелят му имали познат, който знаел какво трябва да се направи в този случай.
Кафъри се приведе напред.
— Какво е имал предвид.
Тя вдигна рамене.
— Някой, който да го спаси от Токолоши. Нали разбираш? Да го прогони от склада му, такива работи.
— Каза ли ти кой е приятелят му?
— Не. Не каза.
Кафъри се извърна към Рошел.
— Тогава ли донесе гърнето, което взех вчера.
— Да — каза тя. — И се започна една…
Кафъри се подпря с лакът на облегалката на канапето и отпусна глава върху дланта си. Мислеше. Някой беше помогнал на Куанеле Дламини. Приятелят — това сигурно беше Мабуза.
— Летиша — каза Кафъри след известно време, — наистина ли видя Токолоши?
— Разбира се, че го видях. Нали ти казах.
— Тиш — изсъска Рошел. — Помниш ли? Истината.
— Това е истината. Казах ти.
— Куанеле те е накарал.
— Не — настоя момичето. Лицето му бавно се изчерви, докато гледаше майка си. — Нищо не ме е карал да казвам. Видях го. Това е истината. — Тя въздъхна нетърпеливо. — Защо никога не ме слушаш какво говоря?
Още преди Рошел да отговори, Летиша стисна юмруци, завъртя се на пети и отиде в дневната. Каза нещо на другото момиче, след което то стана и изгледа критично майка си. Чу се как слизат надолу по стълбите и затръшват входната врата.
Рошел въздъхна тежко и хвърли отчаян поглед към Кафъри.
— Имаш ли деца?
Той поклати глава. Мислеше си за казаното от Летиша: „Смяташе, че е извадил късмет. Той и приятелят му имали познат, който знаел какво трябва да се направи в този случай“. В ума му се зараждаха нови идеи.
— Е — каза Рошел, — нека да ти дам един съвет. Хич не ти и трябват.
Беше хладен пролетен ден. Вятърът поклащаше отровнозелените декоративни дръвчета и добре подстриганата трева. Кафъри седеше в колата си, подпрял ръце на волана. Беше изцяло потънал в мисли. Не обръщаше внимание нито на разцъфналите дръвчета, нито на прекрасното слънце и високите температури. Мислеше за обръчи.
Престъпниците бяха като гъба, те засмукваха и други хора към себе си. Почти всеки идиот, когото беше залавял през годините, имаше групичка около себе си. Тя не се различаваше много от другите социални групи. Общностите имаха различна структура, различен размер и различни връзки, но и една обща черта — лидер. Понякога групата беше толкова „хлабава“, че дори шефът не знаеше, че е шеф. В повечето случаи обаче главният знаеше много добре какво прави.
Някъде в Бристол живееше човек, който познаваше Африка. Може би беше англичанин, а може би — африканец. Той със сигурност много добре познаваше африканските ритуали и вярвания и разбираше колко суеверни са някои хора. Най-важното — знаеше как могат да се изкарат пари от страха. Надали е било трудно да се открият богатите африканци в страната. Не би било трудно и да се плати на някой нещастен, уродлив човечец да си закачи фалшив пенис и да се появи в правилното време на правилното място. Без да бие на очи, само за кратко. Просто една едва забележима сянка. Това би накарало някой суеверен човек да си помисли, че го преследва демон. И тогава мозъкът на цялата операция би нанесъл решаващия удар — би предоставил това, което е необходимо, за да се пропъди Токолоши. Човешка кръв. А като доказателство, че стоката е истинска, би направил запис — истински или фалшифициран.
Мабуза. Кафъри не се беше срещал с него, но помнеше гласа му — равен и премерен, твърде възпитан. Извади телефона си и набра един номер. Щеше да поиска от Интерпол да проверят Дламини, а след това щеше да накара момчетата да почукат на вратата на Мабуза. Те щяха вежливо да го попитат дали има нещо против да претърсят къщата му. След това, също вежливо, щяха да му предложат да влезе в колата, за да го закарат до управлението. Кафъри имаше намерение да проведе разпита по-рано от предвиденото.
Очите му се плъзнаха към хоризонта. Мислеше си за човек, приличащ на джудже — прегърбено тяло, къси крака, грозно лице. Мислеше си и за африканска магия, за религиозни ритуали и за затворени врати. Беше сигурен, че някой е организирал всичко. Струваше му се, че няма да може да прогони образа на Токолоши от съзнанието си. Примигна, опитвайки да се върне към реалността.