32.
Осемнадесет часа след вземането на ибогаина Флий се върна към реалността и започна да си припомня коя е и защо седи на дивана на Кайзер. Чувстваше се така, сякаш е била на друга планета, сякаш част от нея все още блуждаеше някъде и се опитваше да се добере до тялото й. Тя се надигна внимателно и примигна срещу сивкавата утринна светлина, която навлизаше през прозореца. Придърпа краката си на дивана и много бавно събу чорапите си.
Проблемът с краката й се беше появил няколко дни след инцидента. Сега нещата бяха стигнали дотам, че се срамуваше да си събуе обувките в чуждо присъствие. Стъпалата й изглеждаха безформени, извити като тези на маймуните или лемурите. Щом ги погледнеше, Флий се сещаше за ръката, която беше извадила от пристанището, и за бруталния начин, по който беше отрязана. Флий стисна ципата между палеца и съседния пръст и за момент изглеждаше, че тя се стопява и освобождава пръстите й. Флий спря да се движи и зачака действието на наркотика да отслабне. След известно време зрението й се проясни. Ципата отново се бе появила. Животът бе толкова непредсказуем. Нещата, за които най-много си мисли човек, са тези, които не е успял да предвиди.
Флий обу чорапите си. Канеше се да легне на дивана, когато нещо я накара да замръзне на място. Някой я гледаше. На прага стоеше неподвижна фигура.
Тялото й бе като парализирано, дори сърцето й сякаш бе спряло да бие. Виждаше едно същество, мъртво същество, което, вместо да си лежи на дъното, стоеше на прага. Дрехите му се издуваха, точно като тези на майка й в Бушменската дупка. Лицето му представляваше костна маса.
— Мамо? — прошепна тя. — Мамо?
— Тук съм — каза мъртвото същество. Гласът му не приличаше на майчиния й, а на този на Кайзер. — Флий!
Флий мълчеше, не знаеше какво да каже. След това прошепна дрезгаво:
— Кайзер?
Съществото помръдна и в този момент от него се материализира Кайзер. Зрението й се проясни и Кайзер отново си беше просто Кайзер. Носеше бяла риза и изглеждаше много уморен.
— Фийби? — каза той и влезе в стаята. — Как се чувстваш?
Тя поклати глава. Очите й не се отделяха от него.
— Добре ли си?
— Той… той е още тук. Наркотикът. Още е тук. — Тя облиза устните си, като се опита да не мисли за мъртвешката маска. — Ами ти… Помислих си…
— Да? — попита той и пристъпи напред. Флий беше забравила колко е висок и каква масивна глава има.
— Нищо. — Тя разтърка очи и присви крака под себе си. — Заради наркотика е.
Кайзер й подаде чаша с вода и седна до нея. Диванът хлътна под тежестта му. Флий се опита да не гледа към него. Искаше й се да му каже: „Те не са на дъното“. Не го направи. Вместо това отпи глътка вода и го изгледа с ъгълчето на окото си.
— Повърнах — каза тя. — Ти ми каза, че ще стане така.
— В повечето случаи ефектът е такъв.
Тя погледна към купата.
— Почистил си. Дори не съм разбрала, че си влизал. — Тя примигна. Всичко й изглеждаше познато и едновременно с това странно. Предметите наоколо бяха замъглени по ръбовете. Сякаш по тях пълзяха мравки.
— Искаш ли още вода?
— Боли ме главата — каза сковано тя. В ризата му имаше нещо, на което трябваше да обърне внимание, но главата я болеше твърде много. — Главоболие. — Потърка лицето си с длани и на няколко пъти си пое дълбоко дъх. — Кайзер, спомняш ли си… спомняш ли си стъпалата ми?
— Не.
— В Бушменската дупка. Аз не се гмурнах, защото…
— Защото настъпи някакви стъкла. Да, спомням си това.
— Да, обаче… обаче не стана така — промърмори тя.
Той се засмя.
— Е, аз видях кръв. Помогнах ти да ги превържеш. Дори извадих едно парче стъкло, което беше влязло между пръстите ти.
— Не. Това се случи, но не беше инцидент. Изобщо не беше. — Тя силно притисна с пръсти слепоочията си. Много й се искаше световъртежът да изчезне. — Отидох в бара на хотела и намерих една бутилка. Счупих я на паркинга, а след това стъпих върху стъклата.
Кайзер мълчеше. Сега вече съвсем приличаше на себе си.
— Знаеш ли, че Том е по-различен от другите хора? — попита тя.
— Различен?
— Да. Никога не сме говорили за това, но знаехме, че има нещо такова. Бедното момче. Той обаче е добре, нали разбираш. Когато получава инструкции, знае как да ги следва. Единственият проблем при него е, че мисълта му не е гъвкава — не знае как да действа при непредвидени обстоятелства. — Тя притисна още по-силно слепоочията си. Говореше бавно, с ясен глас. — Той не трябваше да отива с тях. Не и на такава дълбочина. Позволих му да го направи, защото… — Тя поклати глава и се опита да се отърси от вината. Искаше й се да я остърже от себе си. — Бях уплашена, Кайзер. Толкова уплашена. Знаеш какъв е баща ми. Той беше… Ние винаги трябваше да сме силни. Ако проявяхме страх… това щеше да го убие. Не исках да влизам в Бушменската дупка и затова стъпих върху стъклата.