Флий за първи път казваше това, за първи път говореше за грешката си. Тя винаги щеше да плаща цената. Винаги щеше да вади телата на други хора, защото не можеше да извади телата на родителите си. На скъпите си родители, които се удавиха заради нея. След като признанието излезе от устата й, тя се почувства странно. Сякаш очакваше присъдата.
Приведе се напред и се подпря на коленете си. Притискаше стомаха си с ръце. И двамата мълчаха. Кайзер пръв заговори:
— Знаеш ли какво. Ти си същата като баща си.
Тя го изгледа косо.
— Наистина?
— Да. — Той се усмихна тъжно. — О, да. Същата като него.
— Как така?
Той се засмя и я притисна до себе си.
— Не мога да ти отговоря. Отговорът на този въпрос е дълъг, много дълъг път. — Едрото му лице се набръчка в усмивка. — Това е път, който само ти можеш да извървиш.
33.
— Кога видяхте за последно Куанеле Дламини?
— Дламини?
— Да. Куанеле Дламини. Приятелят ви. Помните ли го?
Мабуза и Кафъри седяха един срещу друг, а в ъгъла се беше разположил един детектив. На масата имаше чиния с бисквити и две чаши кафе. Намираха се в стаята за задържани и затова чашите не бяха порцеланови, а пластмасови. Мабуза все още не беше задържан. Въпреки че съдействаше на разследването и се бе появил точно навреме за разпита, изборът на тази стая бе правилен. Можеше да се наложи да го арестуват. Именно тази пластмасова чаша издаде нервността на Мабуза. Щом чу името на Дламини, той започна да я човърка с нокът.
— Господин Мабуза? Попитах ви за Куанеле Дламини.
— Дламини? — Мабуза бързо облиза устните си. Главата му беше наведена, а очите му щъкаха нервно нагоре-надолу. — Дламини… Беше много отдавна.
— Отдавна? И колко отдавна? Седмица? Месец? Година?
— Половин година. Шест месеца.
— И защо не сте се виждали през това време?
— Прибра се вкъщи.
— Южна Африка?
— Точно така. Не поддържаме връзка оттогава.
— Останах с впечатлението, че сте близки приятели.
— Не. Не толкова близки. По-скоро познати.
— Нямате последния му адрес?
— Не.
— Просто се опитвам да насоча разследването в правилната посока, нали разбирате? — Кафъри наведе глава и се опита да срещне очите му, да разбере какво става в тях. — Искам да преследвам правилния човек, а не да подлагам вас на натиск. Един адрес ще свърши работа.
Мабуза поклати глава.
— Или имена на негови роднини. От Йоханесбург ли беше?
— Да — промърмори той, — но това е всичко, което знам за него. Тук се срещнахме. Не сме разговаряли за родината си.
Кафъри преметна ръка на облегалката на стола и се загледа в темето на Мабуза. Не само приятелството между двамата мъже го беше заинтересувало. По-рано тази сутрин Мабуза бе подписал необходимите формуляри и бе позволил на полицията да претърси къщата му. Екипът бе открил някои интересни неща, за които искаше да попита африканеца. Погледна листата пред себе си. Там имаше и информация от лабораторията — по-интересна дори от находките в къщата.
— Бяхте така добър да ни позволите да претърсим къщата ви — каза той и прекъсна дългото мълчание. — Някои от намерените неща ни харесаха.
— Нямам какво да крия — промърмори Мабуза.
— Взехме например влакна от килима. Този в предната стая. — Кафъри говореше бавно и подчертаваше всяка дума. Искаше да се знае, че влакната са взети легално. Резултатите от влакната, които Флий беше взела, щяха да са готови към края на деня и затова той поръча на хората от екипа да вземат проба от килима в дневната. Беше им казал: „Вземете пробата пред очите на жена му“. — Запознат ли сте за какво се изследват те от криминалистите? — попита той Мабуза. — Да предположим, че някакъв човек е седял на килима или просто е вървял по него. Част от влакната полепват по него. Знаете ли това?