42
Болница "Сантяго"
9 януари 2017 г., понеделник
Съдия Олано издаде заповед за издирването и залавянето на Глория Ечегарай, позната също като Голдън Гърл, чието местонахождение беше неизвестно.
Останах тринайсет дни в болница "Сантяго", медицинският екип, който ме лекуваше, не ми даде да мръдна, докато компютърната томография не показа, че черепно-мозъчната травма е лека, дори нямаше вътрешен кръвоизлив, който да се абсорбира, и кръвта в устата ми, чийто вкус усетих, когато дойдох на себе си, се дължеше на спукването на кръвоносен съд близо до темпоралната кост, предизвикано от повърхностен удар.
През първите дни ме болеше главата; после ме заболяха краката от толкова лежане; накрая медицинските сестри получиха главоболие, защото бях непоносим, когато не правех нищо. Единствено исках да приключа разследването сега, когато бяхме направили гигантска крачка, макар че това ми бе струвало ужасен хематом в дясното слепоочие.
Веднага щом се възстанових що-годе, се появи Естибалис с резултатите от ДНК теста — потвърждаваше, че Хота е баща на бебето, което Анабел Ли е чакала.
Трябваха ми няколко дни, за да асимилирам новината. Може би защото не исках да приема, че съществува толкова пряка връзка между смъртта му и бъдещото му бащинство.
Престоят ми в болницата си имаше и положителни страни, като постоянното присъствие на Алба сутрин, обед и вечер. Всеки божи ден. Коремът ѝ растеше със същото темпо, с което връзката ни укрепваше.
Понякога носеше таблет и гледахме стари филми, които и двамата харесвахме. "Обичайните заподозрени", "Срещи в парка"… редки бижута на нискобюджетното кино, които ни сближиха и ми позволиха най-после да опозная нещо от нея, от непрозрачната и загадъчна Алба.
На 9 януари ме изписаха.
По това време малкото ми семейство се бе удвоило, дядо и Ниевес Диас де Салватиера, майката на Алба, си разменяха рецепти за калмари в собствен сос, а Херман, логопедката ми и Алба отиваха към "Дато" зад гърба ми, защото знаеха, че завистта и носталгията по едно вкусно пинчо от омлет с картофи ще ме превърнат в непоносимо същество.
Възползвах се от часовете, в които нямах посещения, за да усъвършенствам говора си, да подготвя кратки речи, да подобря рекорда си от двайсет и пет думи, който достигна трийсет и осем в деня на изписването ми. Непрекъснато си поставях нови и нови цели, правех го за мен и за дъщеря ми — не исках да има баща инвалид.
В обстановката се усещаше известна еуфория — най-после имахме заподозряна.
Заподозряна от плът и кръв, въпреки че бе изчезнала и не бе останала и следа от нея.
Голдън, изглежда, беше свикнала да бяга, защото при обиска на къщата ѝ на жицата на пневмониите нямаше нито едно компютърно устройство, което да се проследи.
Колегите от "Киберпрестъпления" отнесоха всичките сидита и ги прегледаха, но те бяха само копия от работата ѝ за "Сиско" — предполагам, че от официалната част, която не заобикаляше закона.
Случи се сутринта, когато ме изписаха.
Нашият компютърен ас, Милан, ми донесе новини в болницата точно в момента, когато се готвех да се преоблека и да се махна най-после от монотонния живот в болницата.
— Инспектор Аяла, не можех да чакам. Открих истинската самоличност на Голдън — каза тя запъхтяна, сякаш бе изкачила пеша трите етажа и имаше нужда да си поеме дъх.
А може би го бе направила.
Завари ме точно когато смятах да си сваля смешната нощница, която едва покриваше бедрата ми и имаше цепка на гърба, през която въздухът влизаше свободно.
— Успокой се, Милан. — Наведох се към нея и сложих ръка на рамото ѝ.
Милан тутакси се отдръпна. Сякаш през нея бе минал електрически ток.
Отстъпих назад и ми стана мъчно за нея. Нямаше нужда човек да е профайлър, за да си даде сметка, че Милан е от хората, които не са свикнали с физически контакт. Запитах се какво ли детство е имал човек, който толкова се страхува от проявата на чувства.
Милан извади няколко листчета от дебелото си палто с пламнали като божур бузи, опитвайки се да не ме гледа в очите, нито в нощницата.
— Вижте — обясни тя нервно, — вие ни дадохте информацията, че Голдън Гърл е родена във Витория през 1948 г., че се казва Глория Ечегарай, че е живяла в района на семинарията, на улица "Фрай Сакариас Мартинес" номер 9 в продължение на почти четирийсет години с дон Бенигно Лареа Руис де Егино. Но първото, което ме накара да заподозра нещо, е, че този мъж не съществува, не фигурира в нито една база данни, нито в Националния статистически институт. Има обаче номер на социална осигуровка. Просто е измислен и някой е фалшифицирал необходимия документ.