— Знаеш ли? Онзи ден ти заяви, че приятелството движи света. Това ме накара да се замисля. Всъщност не е приятелството, а е лостът.
"Лостът?"
— Да, Архимед е казал: "Дайте ми опорна точка и ще повдигна Земята."
"Не те разбирам, въпреки че се опитвам!"
— Да отидем във Виляверде, ще ти обясня, когато те провеся с главата надолу.
51
Градината на дядо
10 януари 2017 г., вторник
Дядо даде на Естибалис дълго няколко метра въже и тя се запъти сама към градината, след като ми заповяда: "Слез след петнайсет минути." Останах в кухнята с дядо, който беше много мълчалив, повече от обикновено.
— Какво има? — попитах го.
— Качи се с мен на тавана, синко. Трябва да ти кажа нещо — отвърна той с твърдия си глас.
Последвах го по коридора и по старите дървени стълби до горния етаж.
Загледа се в лисичите кожи, окачени на железните куки на гредите, и ги посочи, сякаш това трябваше да ми говори нещо.
— Мисля, че някой се е качвал и е ровил тук — каза накрая.
— Как така?
— Ако знаех, щях да ти кажа.
— Дядо, обясни ми — помолих го леко разтревожен.
— Тези кожи са на едно и също място от петдесет години и тук се качваме само ти, брат ти и аз, откакто останахме сами. И не сме се блъскали в тях, нито сме ги местили. Някой обаче се е качвал и две от тях са завъртени.
Беше вярно, не го бях забелязал преди, но стояха диагонално, а не успоредно на стената.
— Вятърът.
— Какъв вятър, какви пет пари, толкова са корави, че вятърът никога не ги е помръдвал. Синко, не искам да те тревожа, но някой се е качвал тук, и то не от семейството. Ела — нареди ми и се приближихме до кутиите, където събирах спомени и минали животи.
— Всички са затворени, както ти ги остави, но тази от лятото на 1992 г. е полуотворена.
— Вярно — съгласих се, когато се приближих.
А бях сигурен, че затворих добре тази кутия след съвещанието с екипа ми на тавана. Винаги го правех, за да не се напълни с прах.
— Свързана е със случая, който разследваш сега, нали? — попита дядо зад гърба ми.
— Да, дядо. Това не е случайно — казах и взех замислено първата снимка.
Груповата снимка, на която бяхме компанията в пълен състав, Саул и Ребека, и Анабел, както и неколцина студенти от университета, сред тях и Мариан с червената си тениска от Олимпийските игри.
Дядо се приближи и също я погледна, въпреки че не извади очилата си за близко виждане от джоба на ризата и знаех, че сигурно вижда размазани лица.
— Дядо, ти какво мислиш за мъж, който е овдовял и е изгубил двете си дъщери?
Дядо се напрегна за момент и се прокашля, преди да отговори:
— Мислех, че с Паула чакате момче и момиче.
В началото не разбрах. Не разбрах, че със Саул имаме сходно мрачно минало и че дядо е объркал биографиите ни.
— Не говорех за себе си. Имах предвид случая, по който работя — обясних му аз смутено.
Разказах му накратко историята на Саул Товар и го помолих да си сложи очилата, за да му покажа кой е на снимката.
— Питаш ме дали смятам, че професорът ти е убиец, защото е изгубил три жени от семейството си?
— Как изглежда отстрани? — попитах.
Дядо се замисли, преди да отговори.
— Може да има нещо общо със смъртта им, без да е убиец. Има хора с недостатъци или с грехове, които причиняват нещастие на близките си, без да са натиснали те самите спусъка, не знам дали ме разбираш.
— Не, дядо.
— Виж, познавах един мъж, преди да отида на фронта през трийсет и шеста. Търгувах с него, когато откарвах жито в Лагуардия. Не беше лош човек, но беше слабохарактерен, пияница, който не отказваше бутилка, пък била тя пълна с оцет. Доведе семейството си до просешка тояга, в годините след войната гладуваха като кучета. Жена му се разболя, големият му син отиде в Ирун като шофьор на камион, но се поквари, започна да пренася контрабандна стока пред границата и умря в една свада далече от дома си. Малкият беше слаб като баща си, постоянно страдаше от депресии и го намериха в Ебро, с въже на шията и камък, завързан на него. Не ги уби бащата, никога не е имал такова намерение, но цялото семейство е погребано в гробището преждевременно. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Случаят със Саул изглежда същият. Никога не сме говорили за това, но ти се върна много променен от онзи лагер в Кантабрия.
— Променен ли? Как?
— Когато замина, беше момче, а се върна мъж. Вече знаех, че няма да ставаш инженер, че случилото се с онова момиче… Трябва да го загърбиш, синко, носиш твърде много товар върху раменете си.
"Не, дядо, може би точно сега не трябва да го загърбвам. Може би сега трябва да проверя какво точно се е случило онази неделя на стръмния бряг."