— Нищо не става, просто изрекох едно желание на глас — успокои я тя, трябваше да го направи. — И стига сме говорили за мъже, казахме, че няма да говорим за тях. Хайде да сменим темата.
— Като сме започнали да се изповядваме, нека те попитам нещо… като моя шефка. И няма да се сърдиш, нали?
— Кажи, Естибалис. Какво те гризе?
— Никога не ме попита за зависимостите ми, някои фигурират в досието ми.
— Наблюдавам те. Ако забележа, че не идваш на работа в добро състояние, ще си поговорим и ще бъда безпощадна, но тъй като знам за зависимостите ти, предпочитам да те затрупам с работа и да ти възлагам задачи, така че да нямаш време да мислиш за други неща.
— Затова ли ми възложи случая?
— Случаят ще бъде сложен, затова ти го възложих. Имаш и подкрепление, използвай го. Не поемай всичко сама като Унай, разпределяй задачите.
— Слушай — отвърна Естибалис.
Всеки съвет беше добре дошъл, ролята на инспектор, поел сам битката, ѝ идваше в повече.
— Смятам обаче, че ти липсва цел, към която да насочиш цялата тази енергия, която ти е в излишък. Мисля си за виктимологията. За проект, който е насочен към предотвратяване на случаи с момичета, станали жертва на насилие. От известно време обмислям една идея, която двете с теб бихме могли да осъществим.
— За какво се отнася?
— За създаването на екип за превенция, който да обикаля училищата. Ще започнем от Алава, вече разполагам с подходящия пост и контакти. Целта е да се предотврати малтретирането на деца в домовете им или по време на извънучилищните дейности. Учителите трябва да осъзнаят колко е важно да наблюдават децата и да са в състояние да откриват признаци за насилие или сигнали за тревога. Да възпитават момчетата така, че да не се превръщат в ревниви, властни и мачисти, да възпитават момичетата на самоуважение, така че да не допускат никакво насилие над тях. Да се изнасят беседи, курсове за самозащита в гимназиите… Какво ще кажеш?
Естибалис се усмихна — беше далече оттам. Бе се пренесла в къщата им в полите на Горбея. Момичето, което бе някога, също ѝ се усмихна, сгушено на кълбо. Може би никога повече нямаше да изпитва нужда да вика с пълно гърло Кракен.
14
Плажът Портио
21 ноември 2016 г., понеделник
С Естибалис бяхме тръгнали за Кантабрия рано сутринта. Трябваше да направим две посещения в същия ден.
Ести беше на волана, въпреки че аз вече се чувствах доста уверен в шофирането, бях започнал да карам още от първата седмица, когато отидох да се възстановявам във Виляверде — не можех да общувам словесно, но не желаех да съм бреме за дядо ми и за брат ми Херман, така че се упражнявах дни наред по полските пътища между Виляверде и Виляфрия, вдигайки прахоляк с аутландъра, макар че ми беше сложно да сменям скоростите заради слабостта, която чувствах в лявата си страна. Но като всички автоматизирани процеси, и този се подобри с практиката му.
Въпреки това не се бях осмелил да предприема пътуване извън Алава и предпочетох Ести да кара служебната кола.
Въведох в джипиеса данните на КАМ, Кантабрийския археологически музей, чиито собственици познавах. Исках да говоря с Ектор дел Кастильо, историка, който ръководеше този частен музей.
Тасио не бе практикувал професията си твърде дълго време, така че не можеше да ми предостави информацията, която ми беше нужна. Знаех, че Ектор ще ми помогне.
Винаги го бе правил.
Имах му доверие.
Имахме среща и с инспектор Пабло Ланеро, с прякор Пауланер. Трябваше да обменим информация и да уточним по какъв начин ще си сътрудничим в разследването.
Поехме към Билбао, после отминахме Кастро Урдиалес и Ларедо, заобиколихме залива на Сантандер през Ел Астилеро и когато стигнахме до Санта Крус де Бесана, се отклонихме към Лиенкрес.
Оттам се насочихме към плажа Портио на Коста Кебрада — място, което познавах твърде добре. Почти на ръба на стръмния бряг се издигаше внушителната червена сграда, която принадлежала на забогатял в Америка испанец през XIX в., маркиз Де Моуро. Инициалите му бяха устояли на времето и бяха гравирани на входната дървена врата.
Естибалис се прехласна веднага щом паркира колата зад обширната морава на музея, и бързо изскочи навън. Там винаги беше много ветровито, но страховитият вид на изсечените като с брадва стръмни брегове и гледката на скалите, които изникваха от морето на няколко метра от сушата, бяха толкова внушителни, че човек не можеше ги отмине с безразличие.
— Еха… — каза партньорката ми, застанала на края на стръмния бряг.