Кимнах утвърдително, като профайлър бях учил това и беше един от онези модели, които се приемат за неопровержими.
— През последните години броят на археологическите находки на следи от войни и насилие между индивидите в много начални етапи от праисторията нараства бързо — продължи Ектор дел Кастильо. — Датите се изместват все по-назад във времето — 27 души в Кения преди 10 000 години, деца и жена в напреднала бременност, пребити и пронизани със стрели. Буквално избити. В Средновековието една трета от населението е умирало от насилствена смърт. Давате ли си сметка какво означава тази статистика?
— Че всички сме потомци на жертва или убиец — изпревари ни Естибалис.
— Така е. Ако една трета е умирала от насилствена смърт, това означава, че друга трета е убивала. Всички сме потомци на онези, които са оцелели в детството и са се възпроизвели, преди да умрат, без значение на каква възраст. Най-реалистично е да приемем, че в нашата ДНК носим гените както на хората, умрели от насилствена смърт, така и на онези, които са им я причинили.
Думите на Ектор заседнаха в главата ми.
Загнездиха се там, точно до най-животинския ми страх, породил се в деня, в който Алба ми бе казала за бременността си — да отгледам детето на завършен психопат като Нанчо.
Тасио също имаше черти на нарцистичен психопат — изострен егоцентризъм, отсъствие на емпатия, манипулатор, очарователен, когато ставаше дума за собствената му облага и цел, която в неговия случай беше натрапчивата му жажда за обществено признание.
Изпитвах ужас при мисълта да отгледам син или дъщеря, изпитвайки страх, че ще открия психопатични модели още в детството им. Исках единствено нормално семейство, жена като Алба, желани деца, да се разхождам в неделя в планината, да прекарвам края на седмицата във Виляверде или в Лагуардия.
Според мен не исках кой знае колко.
Просто малко нормалност.
От друга страна, Игнасио беше жив пример за тризнак, различен от братята си, които притежаваха черти на психопатия или напълно изразена психопатия. Бе израснал в същото обкръжение като Тасио, може би бе наследил същите тези гени, но не бе развил психопатичен характер. Бе избрал да бъде състрадателен, честен, праволинеен. Цялостен. Бе избрал да има морал и да е добър полицай.
По време на обучението ми като криминален профайлър бях изучавал оспорваните мнения относно генетичния компонент на психопатията. Няма нито един изолиран ген, който от само себе си да обуславя появата на психопатия, но се приема като даденост, че съществуват много гени, които допринасят за нея, макар резултатите от изследванията на близнаци да сочат, че социализацията и факторите от обкръжението си взаимодействат с генетиката.
Тази фраза на Ектор обаче — че всички имаме сред предците си някой убиец, смекчаваше донякъде тревогата, която ме измъчваше, откакто Алба бе дошла в дома ми. Щях ли да съм в състояние да живея, без да знам какъв човек щях да приема за свое дете?
Забравих напълно къде съм, знам, че Естибалис продължи да задава въпросите си като картечница и че Ектор търпеливо ѝ обясняваше, но аз бях далече от този музей на стръмния бряг.
Намирах се във входа на дома ми, беше призори, по време на празниците в чест на Бялата дева, и може би зачевах нов живот.
15
Факултетът по история
21 ноември 2016 г., понеделник
Ектор ни изпрати до служебния паркинг на музея и се сбогува любезно усмихнат. От известно време валеше кротък дъжд и нямаше изгледи да спре. Даде ни един червен чадър с логото на музея и заяви, че е на наше разположение за всички въпроси, които биха могли да възникнат.
— Сега ви оставям. Дръжте ме в течение за хода на разследването и ще продължим да кооридинираме усилията си — каза ни Пауланер, преди да се сбогува и да потегли с колата си към управлението в Сантандер.
Прегърна ме сдържано, погледна ме, сякаш вече ме бе отписал, с голяма тъга, която ме нарани, и си тръгна.
"Как ти се стори Ектор?" — написах на Естибалис, когато се качихме в колата.
— Вече съм влюбена в него — отвърна ми с въздишка, проследявайки Ектор с очи.