Любопитно е какво забелязва човек, когато не е виждал някого цели двайсет и четири години. Беше повяхнал, предполагам, че като мен. Прецених, че е на около петдесет и няколко години. Белите косми в някога черната му брада, по-дълбоките бръчици около очите… и държането. Особено държането.
Спомнях си Саул като типичния харизматичен преподавател, винаги обкръжен от млади хора. Сега също беше обкръжен от студенти, носеше дънки и свободно падаща риза над тях, но в държането му се забелязваха дистанцираност и умора, които ми заприличаха почти на горчиво поражение, сякаш вече беше уморен от позата на млад преподавател.
Запознах се с него благодарение на Лучо — той ни убеди да се запишем като доброволци в една стипендиантска програма на Кантабрийския университет, който търсеше да привлече младежи от всичките автономни области като бъдещи студенти в тогавашната специалност "История".
Приятелят ми винаги бе мечтал да стане археолог, а онова лято всички искахме да припечелим пари, поради което обмисляхме също възможността да бъдем доброволци в Световното изложение в Севиля или в Олимпийското градче в Барселона.
Това обаче, което убеди Лучо, Асиер и мен, бе чувството ни за солидарност с Хота, когото искахме да подкрепим в най-тежкия момент в живота му и да го откъснем за няколко седмици от Витория — баща му се бореше със скоротечна форма на рак на панкреаса и Хосе Хавиер Уето, дотогава уравновесен и добър ученик, в края на седмицата се натряскваше до козирката.
Пиеше все по-големи количества калимочо и се забъркваше във все повече свади. Искахме да го спасим и да го подкрепим. Знаехме, че няма да се съгласи да отиде в Севиля или в Барселона, така че близката Кантабрия беше най-реалистичният избор.
За това допринесе и фактът, че програмата за младежи между петнайсет и седемнайсет години предвиждаше помощ от 50000 песети, а пътните разходи и издръжката бяха за сметка на университета, така че на нашите шестнайсет години и с цялото лято пред нас планът ни устройваше.
Студентките слушаха внимателно това, което Саул разказваше за теонимите, фосилизирани думи, обозначаващи места и криещи в себе си имена на келтски богове като Деба, Тевтат, Тулоний, Ayr… Две от момичетата си водеха записки и му се усмихваха, когато вдигаха очи към него с подобно на обожание изражение. Той се преструваше, че не забелязва нищо.
Почакахме известно време, но Саул беше толкова погълнат от беседата си за келтите, че скоро забрави за нас, а прословутото търпение на Естибалис се изчерпа след няколко минути.
— Професор Товар — заяви тя, след като се прокашля и показа значката си, — ние сме от полицейското управление във Витория. Бихме искали да поговорим. Не бързайте; когато можете.
Очите на Саул потъмняха. Не започвахме добре.
— Патрисия, Майте, Сандра, бихте ли ни оставили насаме? В четвъртък може да дойдете отново на консултация, ако нещо не ви е станало ясно — нареди им той с любезен тон, който обаче не търпеше възражение.
Момичетата си тръгнаха, след като си размениха съучастнически погледи и огледаха от горе до долу Ести и мен.
— За какво точно сте дошли? — обърна се той към нас веднага щом момичетата затвориха вратата.
— Помните ли инспектор Унай Лопес де Аяла? — попита колежката ми с желание да ме улесни.
— Разбира се. Възмъжал си, Кракен, но имаш характерна фигура, която не се е променила. А и признавам, че следях с интерес случилото ти се във Витория преди няколко месеца. Живея на същата планета. В Сантандер само за това се говореше.
— Но не сте живели във Витория… — подхвърли Естибалис. После се прокашля и застана мирно, сякаш си спомни, че сме на работа и трябва да разпитаме свидетел по стар случай.
— Най-добре да си говорим на ти — предложи ѝ Саул.
— Чудесно — съгласи се тя. — Ние сме инспектори от отдел "Криминални разследвания". Тук сме, за да изясним някои съмнения, които възникнаха във връзка със случая с изчезването на дъщеря ти Ребека Товар.
— Заради Ребека… значи е това — прошепна, изражението му помръкна от болка и той отклони поглед от нас. — Има ли нещо ново? Намерихте ли най-после тялото? — попита, когато се съвзе.
— За съжаление, не, но вашият случай изглежда свързан със сегашен случай и искаме да отхвърлим тази връзка и да престанем да ровим в раната ти — каза Естибалис с фамилиарност, която не бях свикнал да използва спрямо свидетелите. — Какво мислиш, че се случило с дъщеря ти, Саул?
— Нещо мътно. Измама. Това мисля — отвърна ѝ Саул и вече отново беше предишният Саул с неговия топъл глас. Впери очи в Естибалис и се наведе напред, приближавайки се до нас. — Мисля, че са били няколко, че един от извършителите е направил снимки, за да изнудва другия или другите, или пък после се е разкаял и ги е изпратил на медиите. Мисля, че са скрили трупа, защото са се страхували, че ще открият по него следи или улики, които да насочат полицията към тях. Имам предвид биологични доказателства, семенна течност, каквото и да е…