— Саул… а бременността? — попита предпазливо Естебалис.
— Не беше бременна.
— Била е тийнейджърка, статистиката е пълна с родители, които не знаят за бременността на дъщерите си.
— Не бях от бащите, които не биха разбрали, че дъщеря им е бременна. Не е възможно Ребека да е била бременна, защото… — въздъхна и се обърна към мен: — Унай, помниш ли дъщеря ми?
"Да, бяхме се сприятелили. Пазя хубави спомени за нея" — написах на мобилния.
Дотогава не бях се включил в разговора, а Естибалис пропусна да спомене за афазията на Брока. Саул се досети, предполагам, че навърза информацията, която бе прочел във вестниците, и осъзна, че няма да говоря по време на разговора.
— Имам предвид физически — настоя той. — Според теб дъщеря ми имаше ли женствени форми?
Въпросът ме притесни. Стори ми се доста смущаващо да отговоря на баща, чиято дъщеря е умряла, дали помня извивките на тялото ѝ.
"Не си спомням" — излъгах.
— Разбира се, ти виждаше единствено Анабел Ли. Ребека още не беше много развита, нито физически, нито психически. Беше твърде малка, още не ходеше с момчета. Сестра ми беше неин ендокринолог и наблюдаваше развитието ѝ. Полицията ми зададе същия въпрос преди двайсет и три години и сестра ми представи изследванията, които доказваха, че не е било възможно да е била бременна в месеците преди изчезването ѝ. Аз имам две теории по въпроса. Първата е, че ъгълът, от който са направени снимките, създава такова впечатление. Това обяснение обаче не ме удовлетворяваше и се консултирах с един съдебен лекар в Сантандер. Мнението му беше, че изпъкналостта в абдоминалната област може да се дължи на процесите на разлагане на тялото, в случай че е била мъртва от няколко дни, макар че от това разстояние не могат да се установят други следи. Въпреки че лицето ѝ… гледал съм хиляди пъти тези снимки и без съмнение това беше дъщеря ми. Един баща винаги разпознава лицето на дъщеря си, независимо от какъв ъгъл го гледа.
"Ти постоянно говореше за култови места — написах, сменяйки темата, — какво мислиш за факта, че е било във Фонтибре?"
— Съдбата има много лош вкус и ужасно чувство за хумор.
"Не си ли помисли, че може да е някой от обкръжението ти в работата, някой колега, свързан с културната антропология, някоя група от собствените ти студенти или човек, за когото Фонтибре има особено значение? Начинът, по който е убита дъщеря ти, е твърде необичаен, особено за нашата култура, Саул."
— Това като експерт ли ми го казваш? Мислиш ли, че не го знам?
Настоящият Саул контролираше малко по-неубедително емоциите си, отколкото онзи Саул, когото бях виждал — сдържан и силен мъж, който умееше да посредничи в конфликтите ни.
"Мислиш ли, че някой ти е отмъстил, че някой е искал да ти навреди?" — притиснах го.
— Някой го е направил, разбира се. Но повече е навредил на нея. Повече е навредил на нея. Всъщност вие какво искате? Идвате от Витория, не ми задавате нови въпроси, не ми съобщавате за някакъв напредък в разследването, нито за евентуалното място, където може да е заровено тялото на Ребека. Повече от очевидно е, че са започнали отново да убиват, че се е случило в Авала и че има някакво сходство с начина, по който са убили Бека. В противен случай ти нямаше да дойдеш, Кракен, като се имат предвид ограничените ти комуникативни възможности. Знам, че сега си криминален профайлър. Отново ли са го направили? За сериен убиец ли става дума?
Посрещнах удара доста невъзмутимо, по-скоро ми направи впечатление враждебността на Саул. Не му бях любимец, беше по-близък с Хота, в началото, когато го подкрепи заради болестта на баща му, после с Асиер, а след това с Лучо.
Аз обаче също му дължах някой и друг добър съвет, като например да приема с гордост прякора, който ми бяха дали, и да го възприема като тотем, както правели древните хора с духа на животните, на които се възхищавали и чиято сила желаели да притежават.
Така че престанах да се ядосвам, когато Лучо ме тормозеше с този прякор, и се научих да го търпя, първо с примирение, после с нарастваща симпатия до ден днешен. Чувствах се напълно идентифициран с него.