"Това ти прави чест. И какво се случи?"
— Оттогава се срещаме през седмицата във Витория, а през уикендите в Лагуардия или отиваме на екскурзия в планината. Тя е спокоен човек, обмисля всичко, пълна моя противоположност. Вдъхва ми спокойствие, добър слушател е и не съди другите.
Кимнах утвърдително, когато ме погледна, но изражението ми не ѝ се изплъзна.
— Какво? Ревнуваш ли?
"Разбира се, че ревнувам — написах. — Де да имах и аз такова приятелство с нея."
— Но никога не говорим за теб — каза, сякаш държеше да го изясни. — Искам да кажа — извън службата. Разговаряли сме за възстановяването ти, но винаги през работно време. Когато сме навън, не говорим за мъже, само за наши неща и за живота ни. Между другото, тя има много интересно минало. Ще ти разкаже за него, стига да реши да го направи.
Сега наистина завистта ме загриза. Почти нищо не знаех за Алба. Освен че искам да съм с нея. Присвиването в стомаха и в слабините всеки път, когато се появеше в "Лакуа", беше все така непокътнато. Химията не беше изчезнала, нито желанието да съм с нея, да спя с нея или да правя каквото и да е с нея.
— И като говорим за възстановяването ти, ако не започнеш тази седмица, ще те докладвам.
"Започвам днес следобед, Ести — възпрях я аз. — Сега, заради случая с Ана Белен Лианьо и с Ребека Товар, искам да съм сто процента оперативен."
Тя се усмихна доволно.
— Ето това исках да чуя. Ще ти се обадя. Хайде, целуни ме — каза ми тя, оставяйки ме близо до дома ми.
Залепих звучна целувка на бузата ѝ и отидох да обядвам в "Толоньо" — нямах желание да готвя, нито да остана сам с мислите си.
Следобед се подготвих психически за това, което ми предстоеше да направя и което очаквах с надежда и тревога, и се отправих към квартал "Енсанче", построен през XIX век. Кабинетът на логопедката ми се намираше в края на улица "Сан Антонио", където почти се виждаха релсите на влака. Аристократични улици, прокарани за висшата класа. В района имаше много офиси, но този на логопедката ми, доня Беатрис Корес, беше много удачно избран.
Сградата "Пандо-Аргуелес" беше внушително здание, което се намираше на ъгъла с "Мануел Ирадиер", една от най-хубавите улици в града. Дядо ми разказваше, че синият ѝ купол с оранжеви звезди е бил превърнат в гнездо на противовъздушни картечници по време на Гражданската война. После станала седалище на Испанската синдикална организация, училище "Ниевес Кано" и какво ли още не. Последното, което знаех, е, че някаква предприемаческа фирма го купила, за да построи луксозни жилища, но опитът ѝ пропаднал. Очевидно сега даваха под наем офиси.
Приближих се с любопитство към номер 41, където внушителна врата от ковано желязо ми напомни за желязната ограда на плажа Конча де Доности. Натиснах звънеца и един спокоен глас ми каза да се кача на втория етаж.
Веднага щом прекрачих прага на портала, в носа ме блъсна миризма на боя и на току-що приключил ремонт. Изглежда, логопедката ми беше една от първите наематели на тези луксозни апартаменти.
— Значи най-после се реши, Унай — каза ми тя вместо поздрав, когато отвори вратата с широка усмивка.
Външният ѝ вид леко ме изненада. Беатрис Корес беше като бивша дива от 40-те години, от онези жени с гладък и съвършен грим, с очна линия, стрелната нагоре, с очарователна трапчинка на брадичката. Остри токчета, тясна пола. Коса с цвят на канела, оформена от лака и ролките. Със заоблени форми, с които се гордееше.
Беатрис ми допадна още от първия момент, външността ѝ беше толкова дяволски перфектна, че изглеждаше като излязла от модна реклама, която не е по джоба на всекиго. Предположих, че сигурно ѝ е нужен половин работен ден, за да се нагласи, преди да излезе от къщи. Тя сякаш не забеляза смайването ми, беше жена, уверена в женствеността си, как да не ѝ се възхитя?
"Знам, че трябваше да дойда по-рано" — написах вместо извинение и ѝ показах дисплея на мобилния си телефон.
— Заповядай, ти си последният ми пациент за следобеда — каза тя и ме покани да вляза в малък кабинет почти без мебели и декорации. — Наскоро наех помещението, така че ме извини за липсата на декоративни елементи.