Кимнах утвърдително, не можех да отрека.
— Унай, не може постоянно да нарушаваш правилата и йерархията от лични съображения. Ще ни повлечеш всичките, вече го направи в предишния случай. Не можеш да искаш да се включиш отново в екипа, щом криеш от мен важни данни от разследването.
"Напомням ти, че двамата с теб вбесихме мъжа ти и затова умряха снаха ми и братът на Естибалис. Не искам да съм несправедлив към теб, но ти също престъпи правилата, Алба".
— И ще плащам за това до края на живота си — прошепна тя.
"Не искам да говорим за нещо, което вече е непоправимо.
Миналото си е минало — написах. — Искам да разбереш, че съм най-подходящият да реша този случай. Познавам обкръжението, жертвите и вероятните заподозрени. Позволи ми да продължа да работя като експерт. Естибалис е упорита като мен, води разследването безупречно, но не е познавала никоя от жертвите. Не пропилявай това, което мога да допринеса за случая. Трябва да пипнем това чудовище или чудовища, не го забравяй."
— Не го забравям, Унай. Нито за миг. Ти си един от най-добрите профайлъри в страната и смятам, че ще изгубим изключително ценен сътрудник, ако не се включиш отново, но повече не крий информация от мен, защото няма да го позволя. Не превръщай работата ми в ад. Разбра ли?
Кимнах утвърдително с глава.
Алба погледна часовника си, стана от пейката и се изгуби по "Ла Сеинда", когато вече се разсъмваше.
19
Водоемът във Биляверде
23 ноември 2016 г., сряда
Върнах се вкъщи и цяла сутрин напразно чаках Естибалис да ми се обади, затова реших, че не се нуждае от присъствието ми и че съпоставя данни в управлението. Възползвах се, за да отида във Виляверде, селото ми в Алавеската планина, на четирийсет километра на юг от столицата.
С Херман се редувахме да ходим през седмицата, за да се уверим, че дядо е добре. Не че имаше нужда от помощта ни; въпреки деветдесет и четирите си години се справяше чудесно сам и вършеше работата в градината по-добре и от експерт по производителност, но помощта ни винаги му беше добре дошла.
Заварих го да похърква, седнал на дивана, покрил с такето лицето си, за да не му блести следобедната светлина, проникваща през малкия балкон на кухнята, пред запаленото огнище, което разпръскваше благодатна топлина в огромната къща с каменни стени.
Въпреки че спеше дълбоко, беше като зайците, които спят с едно отворено око, и веднага щом се приближих, той си намести такето на главата и ме попита радостно:
— Как си, синко?
Направих съучастнически жест, за да види, че седмицата ми минава добре — не че беше напълно вярно, но нямаше нужда да го тревожа излишно.
— Ще дойдеш ли с мен в градината? Искам да видя как е празът.
Кимнах и го последвах надолу по стълбата. През зимата градината на дядо изглеждаше тъжна, садяхме само малко зеленчуци, които издържаха на студовете във Виляверде. Слязохме по стъпалата, които дядо сам беше издълбал с много пот в неравния терен, и заобиколихме каменната стена на малкия водоем, от който черпехме вода за поливане на градината.
— Херман казва, че онази лекарка ще те излекува. Непрекъснато повтаря колко свястна жена била — каза той с дяволито изражение, като внимаваше да не падне по стъпалата.
"Да, свястна жена е" — написах на мобилния си апарат.
Дядо се дразнеше от писаниците ми на дисплея, заради далекогледството си не можеше да ги прочете добре отблизо и трябваше да си слага очилата, с които така и не успяваше да свикне.
— А тази твоя лекарка не ти ли каза да престанеш най-после да си навираш носа в този телефон? — отвърна и аз се изненадах от суровия му тон. Не му беше присъщ.
"Не" — написах аз, също раздразнен.
"Опитвам се, дядо. Опитвам се" — исках да му кажа.
— Тогава тази лекарка хич не я бива. Всеки що-годе умен човек знае, че няма да проговориш, докато тази измишльотина ти върши работа — каза той недоволно, застанал насред градината.
"САМО ЧЕ ИСТИНАТА Е ТАЗИ — ИМАШ НЯМ ВНУК И ТРЯБВА ДА СЕ ПРИМИРИШ" — написах му с главни букви, докато раздразнението ми нарастваше, както и неговото.
Дядо прочете написаното и преди да се усетя, изтръгна мобилния ми телефон от ръката и го хвърли във водоема.
— Не! — извиках.
И изтичах да взема една стара дървена стълба, която стоеше редом до земеделските сечива.
— Сега не ти остава друго, освен да говориш — заключи той със смазваща логика.
Не обърнах внимание на думите му и нарамих стълбата. Покачих се на нея и надникнах във водоема. Беше с размери три на четири метра, дъното почти не се виждаше, защото повърхността беше покрита с клони и водорасли.