— А това? — успях да я попитам на глас, когато видях патериците.
— Преди месец ми оперираха тазобедрената става. Трудно се движа и умирам от скука — каза тя на един дъх. — Благодаря ти, Кракен.
— А това? — повторих, горд с постижението си.
— Практически е невъзможно да се възстановят данните на този апарат. Харесва ми предизвикателството. Ще ти се обадя веднага щом мога да ти дам отговор — усмихна се, без да откъсва поглед от моя смартфон, сякаш беше яйце на Фаберже.
Сега, когато е минало време и разбирам последиците от тази поръчка, съзнавам, че съм бил поредният участник в онази неудържима поредица от грешки и ужаси, за която говореше Ектор дел Кастильо. От онези, които поддържат вечната верига от насилие, датираща от палеолита, точно както ми бе казал моят приятел историк. Но тогава не го знаех, нямаше как да го зная.
Или това си повтарям и днес, за да мога да спя нощем.
20
Сандайли
4 юли 1992 г., събота
Няколко метра назад, в полумрака на микробуса, приятелите се шегуваха и наблюдаваха пейзажа. Лучо и Асиер един до друг, Хота и Унай зад тях, седнали заедно под общия знаменател на увлеченията им. Хота правеше снимки, които после щеше да прояви разфокусирани — това бяха първите стъпки на едно току-що пробудено призвание.
Четиримата бяха твърде заинтригувани от тоалета, който Анабел Ли бе избрала за този ден — широка черна и възхитително къса рокля, която вървеше страхотно с жълтите ѝ кубинки.
Асиер пръв откри огъня, по неговия си начин.
— Не си ли малко големичка за всички тези рисунчици и драсканици?
Анабел дори не вдигна очи от ръката си. Поради липса на хартия рисуваше върху кожата си един издъхващ обесен. Вдъхновението ѝ беше дошло, след като видя как високите клони на кестените по пътя удряха стъклото на прозореца на височината на главата ѝ.
— Това са истории, глупако — каза лаконично, докато останалите притихнаха притеснени. — Живееш в материалния свят.
— Няма друг. Слез на земята, малката, готик позата ти не ме впечатлява. Ти си само една голтачка.
— Голтачка? Виж си евтините дънки. Да се обзаложим, мистър Враждебен — в деня, в който умра, ще бъда по-богата от теб.
Асиер нямаше как да стисне повече устните си. Промърмори: "Дадено", което прозвуча като изплюване, и се облегна намусен на мястото си.
Анабел го погледна и Унай забеляза в очите ѝ нещо, което го обезпокои. В тях нямаше омраза, което би било логично. Имаше предизвикателство, решимост, известно задоволство от взето решение.
Саул бе наблюдавал сцената в продълговатото огледало за обратно виждане, запазвайки търпеливото мълчание на регистраторите. Същото правеше в университета със студентите си — алфа, бета, пасивни, агресивни, враждебни, безразлични… Всички притежаваха преобладаваща черта, която ги определяше и от която той умееше да се възползва. На тази възраст бяха толкова… прозрачни.
Най-после пристигнаха. Саул и Ребека ги поведоха по една пътека, долепена до скалата. След като повървяха известно време, съзряха отвора на пещерата с параклиса "Сан Елиас". Намираше се над руини, които някога са били къщата на жената, грижила се за параклиса, както им каза Ребека, докато изкачваха тясната каменна стълба.
Вдясно — каменно корито, правоъгълен купел, издълбан в самата скала. Беше важно. И беше поводът на посещението им, така им обясни Саул.
Накара ги да спрат.
— Местните наричат това място Сандайли, но може би не е деривация от свети Елиас. В интерес на истината ние антрополозите смятаме, че може да идва от света Юлия, а тази светица на свой ред е свързана с богинята Ивулия, доримско божество, което се появява в един надпис, намерен във Форуа, Биская. Това е важно. За всички келти богинята Ивулия е свързана с култа към водата и този купел пред вас винаги е бил място, където са се извършвали водни ритуали.
Някои като Лучо слушаха захласнати, други — леко разсеяни.
— Водни ритуали? — повтори Хота, който искаше да се хареса.
— Да, казват, че водата, която се стича от сталактитите в пещерата, се събира в този купел. Както виждате, има очевидно сходство между спермата като оплождаща течност и купела като утроба. Жените от селцата в Алавеската равнина, някогашна обител на рода Гевара, господарите на тази земя, от незапомнени времена са идвали тук, за да правят "оплождащи обливания" — влизали са във водата до кръста. Жените от Оняти са наричали това "берату", на баски език означава "размеквам се". Били са ритуали за плодовитост, надявали се така да заченат.