Не очакваше да види това, което видя.
Видя Хота, легнал по гръб на тревата, със смъкнати до коленете панталони. Видя Анабел, която го бе възседнала и се движеше в ритъма на вълна. Дори обесеният на ръката ѝ се движеше плавно.
Прословутата черна рокля скриваше между гънките си телесния контакт между двамата, свалената нарочно презрамка откриваше едната ѝ гърда, за чийто размер четиримата се бяха шегували всяка нощ.
Анабел, надарена със съблазнителни извивки и съзнаваща това, добра учителка, шепнеше на Хота как да я милва, за да ѝ достави удоволствие.
Хота — покорен, удивен, с изражение на човек, виждащ водна богиня.
Унай замръзна на място, с полуотворена цепка на панталона.
Реагира със закъснение, не че дотогава не бе имал представа, но за пръв път виждаше секс на живо и в продължение на дълги години си спомняше с възбуда онази сцена с Хота и Анабел.
Тя първа забеляза присъствието му, но не спря да се движи, докато дишането ѝ не стана пресекливо и тя запуши устата си с послушната ръка на Хота, за да не огласи със стенанията си цялата околност.
За Унай тази гледка беше удивителна, почти свръхестествена. За Хота също. После тя просто слезе от Хота и се върна към обичайната си апатия. Погледна невъзмутимо Унай.
Нито следа от безпокойство, нито от срам.
Хота също бе взел своята доза наслада, малко по-шумно и по-кратко, както се полагаше за първия му път. Едва тогава си даде сметка, че най-добрият му приятел стои като закован до едно дърво на няколко метра от него.
— Извинявам се, не исках да гледам — опита да се оправдае Унай, когато разбра, че е разкрит.
— По дяволите, Унай! Да не си видял…? — извика разтревожено Хота с кукуригащ, почти комичен глас.
— Съжалявам много. Тръгвам си… дойдох да пикая… не исках… — извини се Унай.
И се отправи, вече без желание да пикае, нагоре по стълбата, с образа на тях двамата, запечатан дълбоко в паметта му.
21
Езерото Ла Барбакана
4 декември 2016 г., неделя
Беше минала повече от седмица от инцидента с мобилния ми телефон. Голдън бе успяла да спаси снимките ми и бе конфигурирала уотсап така, че да запазва копие на всичките разговори. Наложи се да си купя нов апарат и операторът ми направи дубликат на СИМ картата. Дигиталният ми живот бе спасен.
В управлението бяхме навлезли в досадната част на разследването — трябваше да проверим всички записи на коли на камерите в Салдуондо близо до паркинга, от където се предполагаше, че Анабел и спътникът или спътниците ѝ са се качили до тунела "Сан Адриан" онази сутрин.
Анабел нямаше собствена кола, така че все някой я бе откарал дотам. Въпреки ранния час имаше около трийсетина коли, които трябваше да проверим.
Мобилният телефон на Анабел така и не се появи и съдия Олано издейства операторът да ни предостави разпечатка, но се оказа, че Анабел е била твърде пестелива откъм разговори и в навечерието на смъртта си се бе обаждала само на издателя си. Установихме, че сутринта, когато е била убита, дори не го е включвала. Не можехме да проследим стъпките ѝ в последните часове от живота ѝ.
Всеки следобед отивах чинно в кабинета на логопедката, прекарвахме цял час, произнасяйки срички и завършвайки думи. През последната седмица бях отделил общо около пет часа да се упражнявам пред огледалото и с приложенията, които бях свалил на мобилния телефон, и бях инсталирал хоризонтален лост в коридора на апартамента ми. Всеки път, когато минавах оттам, правех три набирания. В началото ръцете ми се уморяваха, но така укрепвах дясната си страна, и докато си бях вкъщи, постоянно държах един тренажор, за да заздравя дясната си ръка.
С темпото, с което го правех, щях да се превърна в истински кракен.
В края на седмицата бях твърде демотивиран, за да изляза с тайфата, и се скрих във Виляверде, търсейки обстановката, от която се нуждаех. Дядо отказваше да гледа дисплея на новия мобилен апарат, когато пишех нещо, така че бях принуден да общувам с едносрични думи, които той тълкуваше с търпението на столетник.
Рано сутринта в неделя ми се обади Естибалис.
— Във Виляверде ли си, Унай? — изстреля тя въпроса си. Беше възбудена, подканваше ме да бързам.
— Да.
— Трябва веднага да отидеш в Лагуардия — каза тя.
— Във… — попитах, без да разбирам.
— В интерпретативния център с изкуственото езеро Ла Барбакана. Намерили са входната врата разбита и са се обадили в управлението в Лагуардия. Оттам са изпратили двама полицаи, за да установят дали става дума за кражба или за вандалщина и са намерили млад мъж, обесен на гредите на тавана. В този случай няма котел, но косата и дрехите му били мокри до раменете. Изглежда, е умрял от потапяне. С Милан и Пеня пътуваме натам.