— И… идвам — успях да произнеса.
Запалих аутландъра, паркиран под балкона на дядовата къща, полетях към Лагуардия и след по-малко от час паркирах до южния вход на града.
Никога не бях влизал в интерпретативния център на келтиберийското изкуствено езеро Ла Барбакана — доколкото видях, бе разположен в рамките на града. Веднага открих патрулната кола на колегите ми от управлението в Лагуардия и минах под лентата, ограждаща периметъра на местопрестъплението.
Извадих значката си, но явно ме разпознаха. Предполагам, от новините.
Съдията вече бе издал заповед за огледа. Познавах колите на криминалистите и знаех, че Мугуруса е пристигнал. Прекрачих прага на вратата с алуминиева дограма, която бе разбита с обикновен лост. Прекосих тъмен коридор, който ме отведе до рецепция, където предположих, че персоналът обслужва посетителите. Някой бе включил светлините, както и записа на водни звуци, който обгръщаше всичко. Стените и таванът бяха боядисани в тъмносин, почти лилав цвят, който създаваше илюзия, че си на морското дъно.
Видях панели, каквито имаше във всички интерпретативни центрове, с обяснителни текстове за келтиберийската култура, съществувала на това място преди 2100 години. Познавах добре този период от историята благодарение на археологическите уроци, които получих от Саул Товар, както и на второто двойно убийство при долмена. Нанчо бе убил две петгодишни деца в келтиберийското селище Ла Оя, разположено на изхода на Лагуардия.
В краката ми се простираше празно изкуствено езеро, най-голямото от този род в Европа. Един манекен на жена, облечена с бяла туника и бяла шапка от онази епоха, все едно се приближаваше до езерото — може би за да извърши някакъв ритуал, може би само за да си налее вода.
Видях жертвата, провесена за краката с дебело въже, прехвърлено през една от дебелите циментови греди на синия таван. Краят на въжето бе завързан за един от краката на панелите. Мъжът не беше много висок, изглеждаше млад. Когато стигнах до него, Мугуруса ми подаде найлонови калцуни и аз се приближих до трупа.
Коленичих в знак на уважение. Към проклетата Смърт, към живия човек, който това тяло е било само преди няколко часа.
"Тук приключва твоят лов и започва моят."
Лицето беше леко подуто, но разпознаваемо. Поне аз го разпознах.
Мъртвецът, който висеше на въжето пред мен, беше моят приятел Хота.
22
Хотел "Доня Бланка"
4 декември 2016 г., неделя
Не си спомням много добре какво направих впоследствие. Не знам на кой криминалист дадох името на мъртвия ми приятел. Изпратих съобщение на Естибалис. Това го знам, защото по-късно проверих часа на изпращането в мобилния си телефон.
Наредих ѝ, влязъл в ролята си на експерт, да проверят със съдебната лекарка дали по тялото на Хота има следи от убождания с електрошоков пистолет "Тейзър".
Алба ми позвъни минута по-късно.
— В Лагуардия съм. Естибалис ми съобщи самоличността на новата жертва. Искам да дойдеш вкъщи, Унай. Трябва да поговорим. Изпращам ти адреса. Аз имам среща със съдия Олано и после ще отида в Ла Барбакана. Чакай ме тук, приеми го като молба или заповед, но ела веднага. Нали?
— Да — отговорих на глас.
Беше ми все едно дали тонът ми ще прозвучи пискливо. Всичко ми беше все едно, бях изпаднал в дълбока апатия от мига, в който разпознах синкавото лице на Хота, и не се чувствах способен да сваля от себе си тежестта на този душевен срив.
Напуснах Ла Барбакана, без да се сбогувам с никого. Достатъчно бяха заети да обработват улики. Не исках да участвам в това. Да анализирам хладнокръвно последните минути на приятеля ми от детството, на златното момче, за което всички се грижехме и което всички предадохме.
На сломения Хота, чието бъдеще бе провалено от алкохола.
Не си спомням кога го видях за пръв път, предполагам, че е бил първият ни ден в първи клас в училище "Сан Виатор". Човек не си спомня много-много за онези далечни години. Кога казват невролозите, че започват най-ранните спомени?
Нямах представа. Вече нямах представа за нищо.
Действах машинално, Алба ми изпрати на мобилния телефон адреса на къщата си в Лагуардия. Не взех колата, не бях в състояние да шофирам. Тръгнах по калдъръмените тротоари с чувството, че някаква машина на времето ме е запратила в Средновековието. Едно егускилоре ме поздравяваше от номер 96 на една от уличките.