Свежият въздух ни подейства благотворно. Пред нас се разкриваше възхитителна гледка на Лагуардия е море от лозя в краката ни. Виждаше се даже селището Ла Оя, което ми навя болезнени спомени. Нямаше значение къде се намирах с Алба, накрая Нанчо винаги се появяваше в мислите ни.
— Тук спаси живота на детето ми — прошепна тя, загледана в планината пред нас.
"Може би древните богове на тези планини го закрилят" — написах.
Тя ми поиска обяснение с поглед.
"Ние, местните, я наричаме Кантабрийска планина, но древното ѝ наименование е Толоньо, произлиза от името на бардулския бог Тулон. Другото име на Тевтат, богът баща на келтите. Има дори руини на средновековен манастир, посветен на св. Мария от Толоньо. Казват, че монасите го напуснали заради студа. Много ми се иска да те заведа там. Може би в онзи ден бог Тулон е спасил детето ти. Иска ми се да вярвам, че не всичко е против нас.
— И аз предпочитам да вярвам в това. Само така можем да продължим. Знам, че е лош ден за теб, бих искала да го променя или поне да го облекча. Позволи ми да ти съобщя една добра новина.
— Слушам… те — казах със запъване.
— Тази седмица бях на консултация и ми направиха ехография и други изследвания. Отхвърлиха вероятността детето ми да има остеогенезис имперфекта от втори тип — произнесе тя широко усмихната, наслаждавайки се на всяка дума.
Погледнах с облекчение планината на древния бог, почувствах, че вече не нося на плещите си товара на целия свят. Страхът, че детето ми ще страда от болестта, убила първата рожба на Алба, бе висял като черен облак над главата ми, откакто ми съобщи за бременността си.
"Благодаря, Тулон. За това, че се грижиш за моите хора" — помолих се мислено.
Притиснах Алба към себе си, последваха целувки… но спомените от онзи ден са заключени в паметта ми. Така предпочитам.
После, по-спокоен и все още без желание да се върна към реалността на оредялата ми компания, попитах Алба:
"Трябва да ми разкажеш това за майка си. Не може да криеш подобна информация от мен."
— Знам — въздъхна. — Знам. Вече се запозна с нея, няма да ти говоря за публичния ѝ живот. Сигурно знаеш, като всички останали, легендата за бедното провинциално момиче — открил я един импресарио от Мадрид, стара лисица, на някакъв конкурс за таланти, защото момичето пеело и танцувало чудесно и родителите ѝ, които не били мърдали от Лагуардия, се решили да я пратят в Мадрид при чичо ѝ и леля ѝ.
Тази част я знаех, с изключение на това за Лагуардия.
— Останалото е история. Майка ми заплени цяло поколение със сините си очи и русата си коса, снима се в касови филми в продължение на години и когато настъпи първата голяма криза в киното, намери убежище в театъра. Вече беше зряла и импресариото ѝ ръководеше кариерата ѝ с твърда ръка. Пожъна успех с изпълнението си в "Домът на Бернарда Алба" и започнах да я виждам по-рядко. Вече нямаше три месеца снимки, които позволяваха да ме посещава в края на седмицата. Замениха ги турнета из театрите на цялата страна, които продължаваха с години, а аз учех в Мадрид.
"А твоят… — поколебах се дали да напиша толкова личен въпрос, но тя знаеше почти всичко за мен — баща?"
— Баща ми беше шофьор на майка ми цял живот. Беше синът на импресариото ѝ, живееше в сянката на баща си.
"Импресариото на майка ти е бил твой дядо?"
— Никога не съм го наричала така. Открил я, когато е била още дете. Той я бе шлифовал, бе плащал уроците ѝ по танци, дикция и пеене, но после пилееше парите на майка ми с пълни шепи. Отиваше в казиното с четири уличници и изхарчваше за една вечер това, което майка ми бе спечелила за една седмица представления. Ненавиждах онези жени. Идваха с луксозни тоалети и обувки от най-скъпите бутици, докато аз и родителите ми живеехме с пресметнати до стотинка разходи, без да си позволим никакъв каприз или подарък. Израснах без никакви луксове. По онова време родителите на майка ми починаха. Остана сама в Мадрид — без други познати, освен хората от театъра.
Погледнах я мълчаливо, исках да продължи да говори.
— Баща ми нямаше професия. Беше незабележим, както бихме казали днес. Мисля, че майка ми е започнала да излиза с него, защото са прекарвали много време заедно по време на пътуванията. Били са връстници и той не е бил ласкател като останалите актьори, не е изпитвал нужда да се състезава с егото си. С други думи, общуването с баща ми за нея е била почивка в кариерата ѝ, единствената нормална връзка насред влакчето на ужасите около нея. После съм се родила аз, мисля, че в началото дядо ми дори се въодушевил и видял в дъщерята на питомката си друга вероятна златна мина. Но аз не съм наследила очите ѝ и за съжаление на всички, бях пълничко момиче без артистични дарби.