— Слу… слушам… те — произнесох и тя се престори, че не вижда пламналото ми в червенина лице.
— Говорих с доктор Гевара, приятелят ти Хосе Хавиер…
— Хо… Хота — прекъснах я. Хота мразеше да го наричат с това име, което беше същото като на баща му, така че можехме най-малкото да уважим желанията му в деня на неговата смърт.
— Едното око на Хота беше посиняло и имаше рана около него. Естибалис намекна за възможността приятелят ти Асиер да се е сбил с него, а не с тайнствения наркоман, за когото няма никакво сведение. Виждал ли си Хота след деня на инцидента в аптеката?
"Не, не ми хрумна" — написах обезпокоен.
Как не ми хрумна? Не бях виждал и Лучо оттогава, как не се сетих да потърся в обкръжението на Асиер вероятните замесени в онова сбиване? Отказах се още когато Арасели отложи срещата ни, когато ѝ се обадих, за да се видим.
— Каза ми, че четирима приятели от компанията ти сте преспали с Ана Белен Лианьо преди двайсет години. А сега установяваме, че един от тях е продължавал да поддържа връзка с нея и ѝ е бил достатъчно близък, за да раздели с него три милиона евро. И този приятел е нападнат и се сбива с непознат мъж.
"Какво искаш да кажеш, Алба?" — написах.
— Естибалис анализира този нов обрат в случая като експерт по виктимология. Както виждаш, профилът на жертвата се промени.
"Да, аз също стигнах до това заключение — написах. — Убиецът или убийците не убиват бременни жени, убиват всички, които бяхме в онова кантабрийско селище през 1992-ра"
— Грешиш, възможно е да убиват, следвайки келтския ритуал на Тройната смърт, за да накажат онези, които те смятат за недостойни да имат деца.
"Обясни ми, защото се обърках — написах. — Хота не е бременна жена."
— Не е, но може да е чакал дете.
"Хота? Невъзможно."
— Освен ако… — каза Алба с недвусмислено изражение.
"Освен ако моят приятел Хота не е бащата на детето, което е чакала Ана Белен Лианьо!"
23
Улица "Сан Роке"
4 декември 2016 г., неделя
Беше късно вечерта, когато стигнах до площада на Бялата дева и се отправих към входа на дома си. Жълтите светлини на уличните стълбове се отразяваха в настилката от гранитни плочки — във Витория бе валяло следобеда и се бе захладило.
Извадих връзката ключове, на която висеше дървената фигурка на планината, издялана от дядо ми, и вдигнах до горе ципа на якето.
Жадувах да се прибера вкъщи и да се просна на леглото. Да забравя всичко. Да поспя. Всички онези неща, които правиш, когато приятелите ти от юношеството измират като мухи и върху уморените ти плещи се стоварва отговорността да заловиш виновниците.
И точно когато отново пъхнах ръка в джоба на якето, срещнах друга ръка.
Докосна бързо пръстите ми и остави някаква хартия в дъното на джоба. Завъртях се като пружина, не знаех дали ме нападат, или обират.
Едно момче, скрито под бяла качулка, от която стърчаха няколко кичура синя коса, побягна бързо с огромен скейтборд под мишница. Якето му беше напълно бяло, нямаше никакви отличителни знаци. Единствената подробност, която успях да забележа и която би ми послужила, ако трябваше да правя официално разпознаване, бе нарисуваният на скейтборда старец с дълга бяла брада.
— Ей! — извиках сърдито. — Какво търсиш тук?
Пет срички. Веднага си дадох сметка. Когато факторът "срам" отсъстваше, навързвах повече срички. Изглежда, беше вярно твърдението, че трябва да напусна зоната си на комфорт.
Изтичах след него, наоколо нямаше жив човек. Беше единайсет и нещо вечерта на една декемврийска неделя и цяла Витория вече се бе оттеглила в домовете си.
Тайнственият скейтър видя, че се приближавам към кафене "Дъблин", качи се бързо на скейтборда и зави към пешеходната улица "Дипутасион", пуста в този час.
При улица "Сан Роке" — архитектурна вкаменелост, която в течение на вековете се бе превърнала в най-тясната улица в града, широка малко над метър, момчето слезе от дъската, нарами я отново и се шмугна в тъмния проход.
Когато стигнах до уличката и изминах няколкото ѝ метра дължина, вече го бях изгубил от поглед. Не знаех дали е тръгнал нагоре или надолу по улица "Ерерия", или пък се е качил отново на скейтборда и вече е на улица "Сапатерия" или на "Корерия".
Отказах се да го гоня.
Върнах се вкъщи доста разочарован и едва когато затворих вратата на апартамента, извадих смачканото листче и прочетох съобщението, което ми бе оставил:
Кракен, прецакваш всичко, не е за вярване. Утре в 13.13 ч.
в криптата на Новата катедрала. И пази пълно