мълчание.
Не споменавай на никого дори по мобилния и ела без него,
за бога.
Под бележката с неясния почерк се мъдреше графити тагът на МатуСалем.
МатуСалем? Сега разбирах рисунката на скейтборда му — библейския патриарх, живял над деветстотин години.
Бях се запознал с МатуСалем няколко месеца по-рано, когато открих, че Тасио има сътрудник хакер извън затвора "Сабаля". Въпреки ангелското си личице хлапакът вече беше пълнолетен и по време на престоя си в затвора Тасио се бе превърнал в негов закрилник.
С доста труд успях да преодолея съпротивата на хлапака хакер да сътрудничи в разследването ми на случая с двойното убийство при долмена, но благодарността му към Тасио надделя и накрая се съгласи да работи като неофициален съветник.
После бе изчезнал.
Акаунтът на Тасио в туитър — неактивен.
Присъствието във входящата ми поща — смътен спомен.
Нищо.
Не знаех нищо за него, откакто Нанчо ме простреля и се събудих от комата. Не че МатуСалем не беше дискретен — беше цар на конспирационните мозъци и ако не искаше да остави следа, просто не я оставяше. Нито във виртуалния, нито в реалния живот. Бях се опитал да го проуча и мога да потвърдя това. Бях там и нищо. Единствено Голдън Гърл успя да ми го поднесе на тепсия, но това е друга история.
Рано на следващата сутрин Естибалис ме пришпори за спешно съвещание в кабинета ѝ в "Лакуа". Знаех, че все още няма да разполагаме с доклада от аутопсията на Хота, но имаше много материал, който да обсъдим. След като направих упражненията пред огледалото, метнах се в колата и накрая спрях на паркинга на "Портал де Форонда". Денят беше мрачен и ръмеше.
Алба, Ести, Милан и Пеня ме чакаха. Чакаше ме също един лаптоп с отворена текстова програма и свързан с окачения на стената екран на проектора.
Усмихнах им се в знак на благодарност. Можех да участвам в съвещанието, като вмъквам коментарите си, докато другите ги четат. Приличаше много на водене на разговор, а отдавна не бях водил такъв с толкова хора. Беше все едно да съм нормален отново. Човек, който говори. Който е полезен. Това подейства благотворно на нараненото ми его.
Естибалис не обичаше излишните обяснения, така че мина направо на въпроса.
— Това е досието на текущото разследване, кръстихме го "Ритуалите на водата" заради особените му характеристики — започна тя, докато връчваше папките на присъстващите. — Унай, доктор Гевара трябва да го потвърди след аутопсията, която ще извърши тази сутрин, но по тялото на Хосе Хавиер Уето има две рани, съвместими със следите, които биха оставили стрелите на електрошоков пистолет "Тейзър".
— Разбрано — изрекох с известно самохвалство, когато чух отново гласа си. Бях го упражнявал пред огледалото и прозвуча относително разбираемо.
— Пеня — продължи тя, — ти трябваше да разпиташ съседите, които живеят срещу интерпретативния център на езерото Ла Барбакана, и персонала, който работи там. Кажи ни какво успя да научиш.
— Малко, шефке — каза той разочаровано, след като изпусна треперлива въздишка. — В интерпретативния център няма охранителни камери, нито външни, нито вътрешни, поради което не разполагаме с никакви записи. Съседите не са чули, нито са видели нещо необичайно. Хората, които живеят от тази страна на улицата, са много възрастни, а в събота през нощта и призори в неделя са спели. С изключение на една жена, осемдесетгодишна, страда от безсъние и е доста неразговорлива. Доня Рехина Матауко, така се казва. Твърди, че надникнала през прозореца на хола си призори, защото ѝ омръзнало да обикаля из къщи, и видяла точно пред входа на Ла Барбакана паркирана кола, която закривала вратата. Изглежда невероятно, но не е в състояние да ни каже дали е бил автомобил, или микробус, нито какъв е бил цветът му. Сигурна е само, че е бил тъмен. Показахме ѝ хиляди марки на автомобили, но освен че е имал четири колела, друго не можа да ни каже. Отчайващо е.
— Не се вторачвай в това, което нямаме, съсредоточи се в това, което имаме — прекъсна го Ести. — Какво можеш да заключиш от показанието ѝ, Пеня?
— Смятам, че от втория етаж, откъдето жената е гледала, е възможно да се види кола, която е закривала входа и случващото се в този ъгъл. Ще ви покажа снимките — каза той и разпръсна на масата снимки на входа от различни перспективи. — Извършителят или извършителите са могли да паркират автомобила или микробуса преди зазоряване, в час, в който по тази улица не минава никой, а възрастните хора нищо не чуват. После са отворили вратата с обикновен лост и са завлекли тялото до езерото. Вероятно жертвата вече е била мъртва, защото ако е умряла от потапяне, в интерпретативния център няма място с вода, където да потопят някого до раменете и да го удавят. Сигурно е било по-рано, в жилището на убиеца, във вана, или в каменно корито на чешма в безлюдно планинско място. Предполагам, че преди това са обездвижили жертвата с пистолет "Тейзър". Мисля, че един-два часа са достатъчни, ако извършителят е наясно с начина на действие и не му е за пръв път.