МатуСалем ме изгледа, сякаш той беше възрастният, а аз хлапакът.
— Живееш в много наивен свят.
"Много наивен — помислих си с горчивина. — Днес трябва да погреба един приятел, Мату. Не ме дразни, не съм девствен. Сатаната вече отне невинността ми, и то доста болезнено."
— Само един съвет, и дано като голям човек не го отминеш и ме послушаш — не я подхващай директно, ще се свие като охлюв. Остави ме аз да я следя и да те информирам. Голдън има много по-богато минало, отколкото мислиш. Когато интернет е прохождал през 1998-а, тя вече е проучвала границите между Доброто и Злото в "Сиско". Голдън е била част от първоначалния екип, който е поставил началото на мрежата от мрежи в Европа от офисите в Амстердам. Тогава още съм бил пеленаче. Дори майка ми е била почти хлапачка. Сега може да ти е съветничка, но не мисли, че винаги е била бял хакер, била е и черен много пъти. Виж, сега влиза в Дълбоката мрежа, сякаш си е у дома, а трябва да си много безскрупулен, за да се подвизаваш там. Ще те светна — ако влезеш там, значи искаш да извършиш престъпление. Няма друго обяснение. Понякога пред очите ти е цялата история, но някое дърво ти пречи да прочетеш целия надпис и виждаш само част от него — каза, и не го разбрах. — Понякога не виждаме цялата дума, но една част е достатъчна, за да разберем значението ѝ. Вземи за пример компанията "Сиско". Пред кабинета на основателите в Станфордския университет имало надпис с думите "Сан Франсиско", но едно дърво закривало част от табелата и те виждали само "Сиско". Приели го като име за бизнес идеята си и сега се котира на борсата.
"Да кажем, че ти вярвам — написах в тетрадката. — да кажем, че не съм замесен в поколенческа война между егото на двамата най-прочути хакери в северната зона. Някой технически съвет, който да ми свърши работа?"
— Купи си друг мобилен апарат с нов номер за всичко, което не искаш да бъде следено. Трябва ти нова СИМ карта, която да не е свързана с личните ти данни, сигурно някой колега от "Киберпрестъпления" може да ти помогне. Разследването, личният ти живот, безопасността ти… Пускай трохи на Голдън, за да не загрее, че си разбрал за вмешателството ѝ. Аз ще продължа да вървя по следите ѝ в ада, независимо какво ще ми кажеш. Няма да те слушам. Не можеш да ми забраниш.
Детинското му нахалство започваше леко да ми писва.
"Дай ми само едно доказателство, Мату. Дай ми само едно доказателство, за да ти повярвам."
— Искаш доказателства? Попитай златното си момиче защо, по дяволите, се интересува от пистолети "Тейзър" при портите на ада.
Това сведение бе достатъчно, за да замълча.
Наистина беше доказателство, че Голдън Гърл разпитва повече от необходимото.
МатуСалем погледна ръчния си часовник и стана от пейката.
— В два затварят, аз изчезвам. А сега изгори или изяж листовете. Знам, че не е моя работа да ти давам съвети, защото ми липсва житейски опит и какво ли не, Кракен, но трябва най-после да започнеш да говориш и да престанеш да излагаш живота и разговорите си на екрана. Колкото и предпазни мерки да вземеш, не е сигурно. Знаеш какво казваме ние хакерите — колкото повече знаеш, толкова по-параноичен ставаш. Опасността е реална, не я подценявай, веднъж вече ти прецакаха живота.
И хлапакът скъса листовете, които бях изписал, остави ми ги на пейката, взе тетрадката и молива и си тръгна безшумно, както бе дошъл.
А опелото?
Да видим — опелото. И погребението на Хота. Излишно е да говорим за него. Ритуалите бяха обичайните. Компанията — мълчалива, в състояние на шок.
Отново бяхме трима с качулки, триада от пъкъла, която не успя да го предпази от демоните.
Хота беше най-слабият от нас четиримата.
Винаги.
Падна пръв.
Останалите — Лучо, Асиер и аз, бяхме непоклатими като камък, като лед, като дъб.
Държахме се на крака въпреки градушката.
Долетя един черен гарван, една ужасна птица, и кацна на рамото ми. Не, беше една мисъл.
"Ще сложа край на това, ненапразно съм внук на дядо си, ще сключа договор с някой бог, който да ме чуе, и ще сложа край на това, никой повече няма да умре тук."
Всички статуи в гробището за малко да паднат от смях, докато минавах край тях.
25
Лятото на Кракена
8 юли 1992 г., сряда
Сутрешната им рутина не се бе променила много от деня, в който се върнаха от Сандайли. Към шест Анабел запалваше миньорската лампа, измъкваше се от спалния чувал и рисуваше в леглото. След известно време Унай, вече буден, се приближаваше до нея и двамата подхващаха разговорите си сред все по-интимни шушукания.
Нещо обаче се бе променило, или по-скоро нещо се бе добавило към ритуалите на Анабел.