Още преди да се съмне напълно и след като приключеше с рисуването на светлината на лампата, тя обуваше туристическите си обувки и излизаше да се разходи из близката гора от секвои.
Не отиваше сама. През последните дни я придружаваше Лучо и към седем часа двамата, шепнейки си тихо, излизаха от къщата и навлизаха в потъналата в сенки Кантабрия, която още спеше.
Лучо беше един от последните проекти на Анабел. Една вечер момичето се загледа втренчено в него, докато той опразваше чинията с пръжки.
— Какво? — попита той с пълна със сланина уста, когато усети, че го наблюдава.
— Ти си това, което ядеш — уведоми го тя. — Ядеш сланина, значи си сланина. И хората виждат сланина. Ела утре с мен, ще се разходим в планината. За два месеца ще те оправя.
Дори след години Лучо запази навика си да излиза призори в планината. Също се увлече по скалното катерене, откакто видя двама катерачи на стената в Сандайли и Анабел му разказа за школите по катерене по скали и стени, които вече бяха дошли на мода на други места в Европа и които тя бе посетила. Разказа му за хватките, магнезия и котките, двамата практикуваха боулдър катерене на скали, които бяха подходящи за тази цел, дори често обхождаха, като два паяка, на метър и половина височина от земята, четирите външни стени на двореца Конде де Сан Диего, за да заздравят фалангите на пръстите си.
Нововъзникналият съюз между Анабел и Лучо обаче породи поредните дрязги. Лучо се държеше много по-заядливо от обикновено с Унай, може би защото не понасяше близостта, която Анабел и приятелят му от детството демонстрираха всяка сутрин — разговорите на полуглас, смеховете и споделените тайни.
Една сутрин намери идеалния повод в заглавието на вестника:
Лятото НА КРАКЕНА
Вече три гигантски калмара бяха открити мъртви на
астурийското крайбрежие близо до селището Ауарка.
Последният калмар, мъжки екземпляр Architeutis dux на седемнайсет месеца, е дълъг почти 14 метра.
— Унай, този калмар не прилича ли много на теб? — бе го жилнал Лучо по време на закуска.
На масата бяха всички — Саул, Ребека, Анабел и четиримата виторианци. В началото никой не разбра шегата.
— За какво говориш?
— Ами за това, човече. Погледни пипалата. Два пъти по-дълги от мантията му. Като теб. Колко са ти дълги ръцете?
— Очевидно по-дълги от невроните ти.
— Не се сърди, Кракен.
— Не съм кракен — отвърна Унай раздразнено. — Лучо, сам си го просиш.
— Кракен ни се разсърди — жилна го Лучо. И повтори шегата на следващата сутрин, както и на по-следващата.
В онзи делничен ден Унай току-що се бе изкъпал и не намираше хавлиената си кърпа. Някой шегаджия — Лучо, Асиер? — я бе отмъкнал, бе изчезнала. Гол и мокър, той отиде до умивалника и уви около кръста си малката кърпа за ръце, поставена там.
Слезе по стълбите, ругаейки, като се надяваше да не срещне никого по пътя. Денят обещаваше да е горещ, още нямаше девет и половина, а жегата вече се усещаше. Спалнята на момчетата беше празна, всички бяха отишли да закусят.
Канеше се да махне кърпата и да започне да се облича, когато чу зад гърба си спокойния провлачен глас на Анабел.
— Къде е Лучо?
— Закусва. Сърдиш му се заради прякора ли?
— Не — излъга.
— На мен пък Кракен ми харесва. Имаш по-голям късмет от мен с прякорите.
— Съмнявам се.
— Наистина. Ще ти доверя нещо — избрах името Анабел Ли, защото не ми хареса прякорът, който ми бяха измислили в рокерската банда на майка ми — каза му Анабел в онзи ден, застанала зад гърба му.
Той се обърна и седна върху леглото, държейки дънките и тениската, която бе избрал, в едната си ръка.
— И какъв прякор ти измислиха? — полюбопитства той.
— Къклицата. Създавам напрежение сред момичетата, дори сред зрелите жени, не мога да попреча на мъжете им да ме зяпат, майките на приятелките ми не ме искат на рождените им дни, а сред момчетата… сея ветрове и жъна бури. Не мога да избегна това. Не искам да го избегна. Предупреден си. Дори любовниците на майка ми са ме задиряли и майка ми страдаше много заради това. Понякога ме оправдаваше, друг път ме обвиняваше, че ги съблазнявам, и това адски болеше. Защото всички мъже на света са ми безразлични, освен теб. Защото мислено съм вярна само на теб. Защото те чакам още от четиригодишна.
А Унай седеше там, с кърпата за ръце, която донякъде го прикриваше и която, в интерес на истината, беше доста късичка.
Предпочете да не отговори, взе дрехите си и се махна от тази пещ, все едно че беше демон ренегат.