Часове по-късно Хота, Арабеа и Ребека, уморени и с изранени ръце, най-после довършваха покрива на прословутата колиба от Желязната епоха. Този ден Ребека беше напрегната, мълчалива. Това не убягна от вниманието на Хота. Някои хора са съпричастни, други — не толкова. Като Анабел, която дори не забелязваше присъствието на момичето през повечето време.
Когато Хота отиде да напълни манерката с вода, Ребека се възползва от отсъствието му, за да говори с Анабел.
Момичето знаеше, че Хота и Анабел са видели нещо в Сандайли. Когато слязоха в пещерата, търсейки уединение, двамата срещнаха нея и Саул, които вече се връщаха. Ребека си помисли, че това ще е достатъчно. С бясно биещо сърце започна да ѝ разказва с тих глас, силно засрамена.
Анабел веднага я спря:
— Не искам да чуя нито дума повече. Имаш страхотно въображение.
— Значи не ми вярваш? — попита Ребека с треперещ глас. Дори не се осмели да я погледне в лицето. Беше толкова… студена. Напомняше ѝ на леля ѝ.
— Разбира се, че не. А и дори да е вярно… Саул Товар? За бога, момиче. Ако е така, ти си страхотна късметлийка.
Хота бе чул края на разговора от прага на вратата.
— Какво става тук? — попита, усещайки напрежението между двете момичета.
— Нека тя ти каже, аз вече приключих в тази колиба — отвърна Анабел, взе от него манерката и излезе, оставяйки едно треперещо и пред припадък момиче.
И отново сърцето ѝ биеше бързо бързо. Случваше ѝ се понякога, започваше да препуска и не спираше да пулсира.
— Какво има, Ребека? На мен можеш да ми разкажеш.
— Нищо, Хота. Няма нищо — каза тя тихичко, за да не чуе баща ѝ, макар да знаеше, че се е върнал в къщата, за да донесе разхладителни напитки и портативен хладилник.
Хота се приближи, седна до нея на дървената пейка, която други стипендианти бяха сковали предната година, и ѝ подаде ръка.
— Ребека, сериозно. Каквото и да е, можеш да ми разкажеш. — Гласът му беше като на по-голям брат, вдъхващ доверие, мил.
Ребека погледна ръката му и веднага я хареса. Беше малка, все още детинска. Толкова невинна.
Така че Ребека се впусна отново, не спести подробности, разказа дори онова за леля си. Всичко. Всичко.
Двайсет минути по-късно Унай видя Хота да повръща край пътя.
— Не изглеждаш добре, от жегата ли е?
"Дано не си пиян по това време" — помисли си Унай, разтревожен за най-добрия си приятел.
Хота опря ръка на рамото му. Нуждаеше се от подкрепата му. Унай беше изключително здравомислещ, а тази ситуация беше напълно откачена.
— Не, дъщерята на Саул, горката хич не е добре. Има сериозни психични проблеми. Саул вече ме предупреди, че е взимала лекарства и че са я лекували в болница от депресия.
— Но какво ти каза?
— Глупости. Пълни глупости. Ребека ми разказа нещо много извратено. Та тя е само на тринайсет, не знам как на тази възраст може да ѝ хрумват такива неща. Шашнат съм. Саул ми каза да го уведомя, ако забележа нещо странно. Много се тревожи за нея. Но не казвай нищо на тайфата, харесвам момичето и ми е жал за него. Горката, загубила е майка си миналата година.
— Много жалко. На тринайсет години — каза Унай на глас.
Ако в лагера имаше някой, който да е съпричастен с нещастието на момичето, то това беше Унай, който бе изгубил и двамата си родители. И Хота, който беше на път да влезе в клуба на сираците.
— Саул ми каза, че освен депресията заради смъртта на майка ѝ, са ѝ поставили диагноза и за нещо друго, не помня точно какво. Но нещо много сериозно. И че са ѝ давали хапчета и са я държали в болницата в Сантандер няколко месеца напълно дрогирана. Саул е съсипан, затова я е довел, за да се разсее и да забрави. Казва, че за нищо на света не иска да я дава в болница отново.
— Какво ще правиш, Хота? Бъди спокоен, няма да кажа нищо на никого.
— Какво ще правя ли? Какво друго, освен да говоря с баща ѝ, въпреки че никак няма да е приятно, и да му обясня какво ми е казала дъщеря му. Поне това мога да направя, за да им помогна.
26
Парк "Ел колядо"
7 декември 2016 г., сряда
Декември ни донесе студени и мрачни утрини. Продължавах да правя джогинг въпреки сутрешната мъгла. Следвах стриктно указанията на логопедката ми — да заздравя дясната страна на тялото, да се упражнявам на глас вкъщи до пълно вживяване.
Вживяването не беше проблем.
Вживяването ми се удаваше.
Напредвах бързо във възстановяването на говора — само за две седмици вече произнасях фрази от три думи, бях престанал да се смущавам да говоря през познати и непознати. Не ме интересуваше какво ще кажат, ставаше дума да си възвърна живота и това стоеше много по-високо в скалата на ценностите ми, отколкото чуждите мнения и състрадателните погледи.