Може би това силно момиче вече беше в състояние да чете мислите ми и събуди майка си, защото в същия този момент Алба отвори очи.
Бавно, сякаш се връщаше от дълго изгнание.
— Добро утро, Алба. Как се чувстваш днес? — Признавам, че бях упражнявал тези фрази.
— Седем думи. Изрече седем думи. — Усмихна се въпреки умората, изписана по лицето ѝ, и торбичките под очите.
— Дай ми още един месец и ще… ще ти изнеса цяла реч.
Тя се засмя, не исках да се смее. Още не. Сега идваше най-трудното. Исках да проведа този разговор без помощно средство, без бележник. Цяла нощ бях подготвял фразите. Кратки, обяснителни, от онези, които определят живота и за които си спомняш като стар.
— Комисарят знае — уведомих я аз.
— Какво знае?
— Дойде снощи.
— Какво знае? — настоя тя.
— Били сте разделени, двамата с теб сме били заедно.
Трябваше ѝ време да схване идеята, знам, че фразата не беше особено издържана, но дотам стигаха словесните ми умения.
— Защо? Защо си му казал това?
— Казах му, че детето е мое, че това е извън всяко съмнение.
Алба погледна корема си, сякаш водеше разговор с момичето и аз бях изключен от този телепатичен диалог.
— Направил си го заради нея — каза най-после.
— В управлението имат съмнения, Алба. Никой не трябва да мисли, че…
— Че може да е дъщеря на Нанчо.
— Това е голямо бреме, Алба, тя не го заслужава.
— Закриляш я, не знаеш дали е твоя дъщеря, но я закриляш.
— Позволи ми да го направя. Ти и аз… ти решаваш дали има ти и аз. Но ми позволи да направя това за нея.
— Значи ще кажем на останалите, че с Нанчо сме били разделени, че двамата с теб сме имали връзка през август и че детето е твое и в това няма никакво съмнение.
— Само една версия. Винаги. Без пукнатини. — Беше като мантра. Трябваше да поддържаме лъжата си твърдо, непоколебимо през целия живот. През живота и на двамата.
— А ако момичето прилича на Нанчо?
— Беше хубав мъж, когато не убиваше — изплъзна се от устата ми.
Тя ме погледна изненадано, после се разсмя, разсмя се от сърце.
— Прав си, в крайна сметка не изглеждаше зле — съгласи се.
Засмях се с нея, въпреки че в себе си поисках прошка от Мартина за това светотатство. Трябваше обаче да умеем да се надсмиваме над това, да обърнем ситуацията в наша полза, да бъдем по-силни от събитията, които предстояха.
Този кратък момент на единение не беше достатъчен. Докоснах ръката на Алба, за да я стисна и да ѝ вдъхна сила, но тя я отдръпна.
— Унай, относно мен и теб… Днес не мога да ти дам отговор. Днес съм заета с друго, а и трябва да бъда събера сили за това, което ме очаква, след като ме изпишат и се върна на работа. Искам сама да се справя със ситуацията в управлението, каквато и да е тя, след това ще взема решение за нас двамата, съгласен ли си?
"Имам ли друг избор" — помислих си.
— Разбира се — казах. — Може ли да дойда отново привечер? — попитах, преди да си тръгна.
— Можеш да виждаш дъщеря си винаги когато поискаш, Унай. Идвай колкото пъти искаш.
И тази фраза бе достатъчна, за да изпълни със светлина цяла вселена.
Излязох в коридора, където Ниевес ме чакаше, опряла се на една стена.
— Да вървим, Унай. Ще те изпратя до изхода.
— Добре — отвърнах.
От време на време някой пациент — от онези, които се разхождаха с една метална пръчка с колелца, — ни поглеждаше скришом. Не бих могъл да кажа дали разпознаваше Кракен, или оттеглилата се актриса.
Ниевес се преструваше, че не забелязва нищо, аз също.
Минахме по коридорите, заобикаляйки санитари и бели чехли и стигнахме до изхода.
Излязохме навън и прекосихме паркинга. Колите преминаваха със собствениците си, приютени в тях от сутрешния студ, съсредоточени в предстоящия им трудов ден.
Гледах ги без завист, скоро и аз щях да бъда един от тях.
— Възхищавам ѝ се — каза внезапно Ниевес, докато вървяхме.
— Моля?
— Възхищавам се на Алба.
"Аз още повече" — искаше ми се да ѝ кажа, но не беше моментът.
— Винаги съм се възхищавала на зрелостта ѝ, на силата ѝ. Знаеш ли какво е да имаш дъщеря, която никога не се е оплаквала?
Усмихнах се, това прилягаше много на Алба — да не се оплаква.
— Тя е най-доброто ми представяне, най-доброто ми творение. Няма да се пречупи. Колкото и трудна да е тази бременност, няма да я пречупи. Вече преживя една загуба. Беше много по-лошо, ужасно е да прегърнеш мъртвото си дете. Направила е избор. Ти изглеждаш добър човек, няма да ти казвам да не нараняваш дъщеря ми. Това остава между вас. Тя ще се погрижи да не я нараниш.