— Знам.
— Моля те обаче да не нараняваш внучката ми. Ако си с тях, ако Алба ти позволи да останеш, бъди баща. Винаги. Ако тя, или ти, или и двамата решите, че няма да поемеш ролята на баща, отдръпни се, не се меси, не нахлувай в живота на внучката ми, не го обърквай. Още не знам нищо за нея, не знам дали ще бъде силна като Алба или слаба като дядо си, алчна като прадядо си, или може би психопат, ако е дъщеря на Нанчо. Още не знам това, но знам, че с баща, който идва и си отива, това момиче ще страда, както ще страдаме всички. С това искам да ти кажа, че с Алба трябва да сте наясно каква роля ще играеш в живота на внучката ми още преди да се е родила. Никой не е научен да е баща, Унай. Ще го правиш зле, ще грешиш като всички родители в света. Но избери своята роля. Вече не сте само двойка, вече не сте двама възрастни хора. Сега става дума за семейство и животът на едно дете е заложен на карта.
— Дано Алба ми позволи, Ни… Ниевес. Искам дъщеря ми да има баща.
Ниевес остана доволна от отговора ми, или може би от решимостта в погледа ми.
Не си надянах маска, стоях обезоръжен пред нея и не ме беше грижа, че ще ме види какъвто бях в действителност.
Нервността ми, ограничените ми разговорни умения.
Това бях аз и въпреки всичко се чувствах способен да бъда добър баща.
Разделихме се с две целувки и Ниевес се изкачи по стълбата към входа на болницата.
— Днес следобед ще дойда отново. Кажи ми, ако… ако искаш нещо — казах ѝ, преди да си тръгна.
Тя направи жест, който означаваше: "Нямам нужда от нищо, спокойно", и се обърна.
— Унай, само искам да знаеш нещо — ми каза, преди да се отдалечи.
— Какво?
— Лично аз… бих се радвала да си баща на внучката ми.
— Бла… бла… благодаря, Ниевес — изпелтечих развълнувано.
Сега знаех от кого Алба е наследила топлотата и човечността си.
29
Олтарът на Богините Майки
9 декември 2016 г., петък
Беше седем вечерта, когато заваля проливен дъжд. Отървах се на косъм, с два скока се озовах в портала на логопедката ми и се качих с измокрени рамене и коса. Дребна работа, скоро изсъхнаха, въпреки че в кабинета на Беатрис Корес още нямаше отопление, нито беше достатъчно пригоден за една зима, която се очертаваше сурова, с много сняг и мразовити утрини.
Повторихме фразите с осем думи и логопедката ми препоръча да практикувам непрекъснато с приложенията, за да добия по-голяма гъвкавост. Мисля, че напредвах по-бързо, отколкото тя очакваше. Нямаше никакви тайни, само един тип, вманиачен да се върне към нормалността, който отделяше от четири до пет часа дневно да се упражнява.
Апартаментът ми се превърна в своеобразен боксов ринг. Леността, приливите и отливите в разследването и психическата умора бяха обичайните ми противници.
Всеки ден ги опознавах по-добре, всеки ден печелех малка победа, дискретна битка. Тук ключовите думи бяха "всеки ден".
Стана осем часът, беше се стъмнило и капките дъжд плющяха косо и с ярост по полукръглия прозорец. По едно време дъждът се превърна в порой, небето над Витория сякаш се продъни, но за щастие, не продължи дълго и накрая утихна.
— Време е, Унай. Достатъчно за днес. Ако продължаваш така, скоро ще остана без пациент — усмихна се тя.
Облече тъмносиньото си кожено палто, взе един чадър в тон със сините ѝ обувки и излязохме на улицата.
Не очаквах това, което видях срещу портала. Толкова ме трогна, че отново повярвах в човешката природа.
Клетият ми брат Херман ни чакаше на улица "Сан Антонио" — беше вир-вода и се опитваше да предпази останките на един букет, който преди дъжда сигурно е бил разкошен, елегантен и много скъп.
Съзрях познат чадър, подаващ се от близкото кошче за боклук. Пръчките бяха счупени, поройният дъжд не бе проявил милост към романтичните намерения на брат ми, нито към ритуалите на срамежливото му ухажване.
— Какво правиш? — попитах на глас.
Бе един от въпросите патерици, които бях отработил с Беатрис, беше практичен и ми се удаваше добре.
Херман се прокашля и оправи стойката си, за него беше важно, видях това в умоляващите му очи.
— Купих цветя, за да благодаря на логопедката ти за това, което прави за теб. Беатрис, утре ще ти донеса нов букет, аз…
— Трябвало е да позвъниш и да се качиш, Херман — прекъсна го тя, като се приближи и взе прогизналия букет. — Това е много мило…
— Не исках да попреча на сеанса. Това е най-важното, това… е най-важното.
Беатрис го погледна с безкрайно уважение, дори ми се стори развълнувана. Брат ми беше мокър до кости и се опитваше да прикрие треперенето на късите си дебели пръсти, които бяха сбръчкани от дъжда като на старец.