— Убийство — прекъсна я тя. — Беше убийство. Не видяхте ли снимките на Ребека, обесена на едно дърво във Фонтибре?
— Да, имаме ги в досието, но тялото така и не е намерено.
— Вярно, така и не го намериха. Пропускът е ваш. Очевидно е обаче, че момичето е било мъртво, когато са го снимали.
Естибалис въздъхна, беше очевидно, че двете жени никак не си бяха допаднали и колежката ми се опитваше да осуети преждевременното прекъсване на разговора.
— Във всеки случай бихме искали да ви попитаме за историята на заболяването на Ребека. Брат ви ни уведоми, че вие сте я лекували като ендокринолог заради ниския ѝ ръст и че кръвните изследвания от месеците преди изчезването ѝ отхвърлят всякаква вероятност да е била бременна.
— Така е, разбира се, че подобно кощунство беше невъзможно.
— Сара, известно ни е, че Ребека е била настанена в психиатричното отделение на тази болница. Бихте ли ни казали каква е била диагнозата?
Тя ни изгледа така, сякаш бе изяла лимон, скръсти ръце пред гърдите си и поклати отрицателно глава.
— И двамата знаете, че не мога да ви дам това сведение. Това е медицинска информация, касаеща непълнолетно момиче. Мога да ви говоря за моята специалност, защото собственият ѝ баща се съгласи да предоставя на полицията резултатите от изследванията, за да докаже, че не е възможно да е била бременна. Но това е различно. Нужна ви е заповед от съдия, а дори и да имате, трябва да се обърнете към доктор Осорио, началник на детската психиатрия, който лекуваше Ребека. Желая ви късмет.
С Ести се спогледахме — задънена улица. Трябваше да тръгнем по друг път.
— Дойдохме също да ви попитаме за самоубийството на другата ви племенница, Химена.
На лицето ѝ се появи гримаса на болка, която за малко смекчи суровото ѝ държане. Болка, които не можеш да симулираш. Истинска.
— Химена извърши смъртен грях. Никога няма да ѝ простя, че се самоуби. Беше добро момиче, ученолюбиво, с отлични резултати по история. Безупречен морал, никога не е опетнявала семейното име с някое момче.
— Обяснете ми обаче нещо — настоя Естибалис много предпазливо, опитвайки се да се възползва от този неочакван момент на изповед. — Саул е изгубил Ребека през 1993 г., две години след като е овдовял, и не се е женил повторно. Коя е майката на Химена?
— Не знаете ли? Химена беше осиновена. Брат ми и жена му искаха Ребека да има братче или сестриче, смятаха, че ще ѝ се отрази добре и решиха да осиновят и да приемат в семейството си дете, което не е имало късмета да се роди в дом, изпълнен с любов като техния. Процедурите по осиновяване в тази страна са дълги, а преди двайсет години още повече. Брат ми и снаха ми вече бяха преминали през всички интервюта, домашни посещения и бяха в регистъра на осиновителите, защото ги сметнаха за подходящи. Когато овдовя, брат ми не се отказа от започналата процедура за осиновяване въпреки сполетялото го нещастие и грижите за едно неуравновесено момиче, затова молбата за осиновяване следваше обичайния ред. Въпреки че ставаше дума за семейство с един родител, брат ми отговаряше на всички условия за годност — социално и финансово положение, жилищни условия, достатъчно време, което да посвети на възпитанието на детето…
Химена дойде като благословия малко след смъртта на Ребека. Брат ми имаше безупречна репутация, затова съдията не го извади от регистъра на осиновителите, въпреки че беше овдовял. Химена беше прекрасно бебе, когато стана част от опустошения живот на Саул. Той я отгледа с много любов, осигури ѝ образованието, което заслужаваше, а тя… милата Химена. Не знам как можа да ни причини това, как е отишла в планината, прекарала е нощта на открито и е умряла от хипотермия. Още не мога да го проумея, след като беше обградена с толкова любов. Ребека беше друго нещо — непокорна, капризна, манипулативна… Живееше в измисления си свят, душата ѝ беше изпълнена с лъжи и бълнувания.
— И на какво отдавате самоубийството ѝ? Каква е личната ви преценка, докторе? — попитах.
— Химена току-що се бе дипломирала по история. Беше толкова щастлива, с бляскаво бъдеще… Само да я бяхте видели на тържеството по случай дипломирането. Макар че през последните месеци изглеждаше тъжна. Саул вече не можеше да прекарва толкова време с нея, разбираемо е, по време на следването бяха постоянно заедно, в университета, вкъщи. Може би зависеше твърде много от него, не знам, но брат ми беше най-добрият баща на света, беше нормално Химена да го обожава.
— Имате… имате ли снимка на Химена? — престраших се да попитам.