— Да, нося я тук, пред олтара, всеки ден. Олтарите са важни. Тук заставаме пред Бога. И се моля за душата ѝ. Погледнете, не е ли момиче, чуждо на злото в този свят?
И ни показа снимка на едно момиче, което не изглеждаше да е на двайсет и три години. Приличаше на дете, все още с неразвито тяло, с къса коса на примерно девойче и чист и свенлив поглед.
— Да — призна Естибалис. — Наистина изглежда добро момиче. А бихте ли ми казали?…
Колежката ми не успя да довърши въпроса, мисля, че Сара се бе отегчила от нас и времето, прекарано с нас, ѝ бе дошло в повече. Погледна ръчния си часовник, който украсяваше тънката ѝ китка, и ни го показа като един вид извинение.
— Трябва да се върна на работа, знам, че ще ме разберете — каза тя с тон, който не оставяше място за съмнение, и стана от лъскавата пейка.
— Разбира се — предаде се Естибалис. — Ще тръгнем с вас, за да ни покажете изхода, защото едва успяхме да стигнем дотук.
Сара ни отправи снизходителна усмивка, забелязах у нея известно чувство на доволство, че владее положението. Не че беше определяща черта, за да наречеш някого психопат, но профайлърът в мен си отбеляза този факт.
Поведе ни към асансьора и тримата се качихме в него. Сара Товар тъкмо се канеше да натисне бутона, за да слезем на първия етаж, когато един възрастен мъж, почти старец, в бяла престилка надникна вътре с намерение да влезе.
— Извинете. Виждам, че няма място за мен. Ще изчакам — каза той с дрезгав от цигарите глас.
Беше за частица от секундата, но Сара и този мъж си казаха толкова неща с поглед, че реших да се възползвам от ситуацията.
— Влезте, влезте — подканих го аз. — Има място за всички.
И не му дадох избор, защото излязох от асансьора и почти го принудих — разбира се, най-учтиво и с невинно изражение — да влезе в кабината.
Лекарят, като всички мъже на неговата възраст, възпитани да не проявяват грубости публично, бе принуден да влезе при нас и да гледа в тавана смутено, докато четиримата пътувахме към първия етаж в металната клетка.
Подготвих фраза от петнайсет думи, рекорда ми до момента, и я изрекох в стил камикадзе, с надежда номерът ми да мине.
— Днес се връщаме в управлението във Витория, докторе. Знаете къде да ни намерите, за да поговорим за Ребека.
Струваше си труда. Изражението, което се появи на лицето на този лекар, чието име, избродирано на чистата бяла престилка, съвпадаше с това на психиатъра, лекувал Ребека Товар, беше истинско откровение.
Сара ме погледна с огромна омраза.
Асансьорът се отвори и ни изплю четиримата навън. Двамата с Естибалис се сбогувахме любезно с доктор Товар, възрастният лекар тръгна в противоположна на нашата посока, макар според мен да не беше наясно накъде се е запътил.
— Искам да те поздравя, Кракен. Вътре беше страхотен, беше… ти в най-добрите си времена. Каква дълга фраза — похвали ме Естибалис, когато се качихме в патрулната кола.
Бяхме взели нарочно кола на управлението, която ни идентифицираше. По време на първото си посещение в Кантабрия бяхме забелязали любопитството, с което всички ни зяпаха, и нямаше да пропуснем възможността да се набиваме на очи и да накараме някои любопитни езици да се развържат. Нуждаехме се от свидетели, нуждаехме се от хора от обкръжението, които да говорят за миналото.
— Така ви се струва, инспектор Гауна — отвърнах, надут като пуяк. Чувствах се много горд, вътрешността на колата преливаше от ендорфини.
— Освен интересната реакция на доктор Осорио, когото трябва да проучим много внимателно, очевидно е, че Сара Товар е обичала Химена и е мразела Ребека. Питам се защо, като и двете са ѝ били племеннички.
— Едната е била кръвна, другата осиновена — уточних.
— Именно. Тази история с осиновяването не ми изглежда убедителна. Това, което ни разказа Сара Товар за осиновяването на Химена, звучи невероятно. Било е нередно откъдето и да го погледнеш. Преди двайсет години никой е нямало да даде новородено бебе на баща вдовец, колкото и дълго да е бил в регистъра на осиновителите.
— Освен ако… — Погледнах Естибалис. Знаех, че двамата сме стигнали до едно и също заключение.
— Освен ако Саул, сестра му и психиатърът, доктор Осорио, не са се намесили в процедурата.
И в момента, в който Естибалис се канеше да се обади на екипа, Милан, сякаш прочела мислите ни, се появи на екрана на мобилния ѝ телефон.
— Милан, колко навреме. С Пеня ли си? — попита Ести.
— Да, в кабинета сме, имаме новини.
— Включи високоговорителя на мобилния.
— Готово.
— Аз съм с инспектор Аяла в Сантандер — уведоми ги колежката ми. — Пеня, искам да проучиш процедурата по осиновяването на Химена Товар през 1993 г. в Сантандер.