Извадих малкия бележник от джоба на панталона и написах:
"Престани да търсиш съвпадения на всяка крачка, Ести. Макар че посещението ни в университета не беше напразно. Да вървим, имаме среща с Ектор дел Кастильо."
Лицето на Ести се озари от лека усмивка.
— Какъв прекрасен ден — каза тя весело, докато се качвахме отново в колата, — разследването напредва, посещаваме интересни хора…
— Рижокоската ни се е влюбила.
Малко след това изкачвахме стръмна улица, обградена от дървета, която обитателите наричаха Склона на вдовиците, но не успях да си спомня причината за името.
Във всеки случай вървяхме сред най-аристократичната част на Сантандер и адресът, който ми изпрати Ектор дел Кастильо, ни отведе до голяма стара къща с изглед към плажа "Лос пелигрос".
Естибалис издаде едно "уау", когато видя обвитата с бръшлян фасада.
Натиснахме кафявия бутон на входа и влязохме в прекрасна градина, в която човек можеше да прекара часове наред с книга в ръка сред жасминовите храсти.
Ектор ни очакваше в салон с повече книги отколкото в Александрийската библиотека. До креслото му пред камината имаше две празни кресла.
— Благодаря за топлината — казах му вместо поздрав.
— Много се радвам за напредъка ти, инспектор Ляла — отвърна Ектор, като стисна сърдечно ръката ми.
— Слушаме те, Ектор — каза Естибалис след двете задължителни целувки.
— Заповядайте, седнете — отвърна той и ни поднесе купичка с бадеми. — Обадих ви се, защото си спомних за една случка, която искам да споделя с вас и която може би ще ви помогне в разследването.
— Всичко, което може да допринесе с нещо, е добре дошло — насърчи го Естибалис.
— Вижте, непрекъснато си мисля за ритуала на Тройната келтска смърт и за това колко е необичайно да се сблъскаме с него в настоящето. Смятах, че е отмрял, наистина мислех така. Човек се радва, че тези жестоки времена са отминали и такива дивашки обреди са потънали в забрава. Но си спомних за една случка, която ми разказа преди години един колега археолог, холандец.
— Холандец — повтори Ести недоумяващо.
— Да, работи в бившия Исторически музей в Амстердам, разположен в някогашното общинско сиропиталище, не знам дали сте били там. Сега се нарича Музей на Амстердам. Малък е, колегата ми отговаряше за отдел "Антична епоха". Организираше временни изложби с експонати от по-големи музеи, тъй като нямаха достатъчен собствен фонд.
— Слушаме те — подканих го, след като схрусках няколко бадема и си стоплих ръцете на огъня.
— Споменах ви за котела от Гундеструп, най-прочутия от келтските котли. Принадлежи на Националния музея на Дания, но колегата ми, доктор Гроен, успял да подпише договор за сътрудничество и уредил изложба с експонати от келтската култура — този котел, шлемове от Бронзовата епоха, слънчевата колесница от Трундхолм… Но няколко дни преди откриването, насред суматохата покрай подготовката на изложбата, котелът изчезнал.
— Изчезнал?
— Някой го откраднал. От музея, това е сигурно. Както се случи и при нас с котела от Кабарсено, това е малък музея, без мерки за охрана и камери.
— Какво са направили?
— Музеят на Амстердам имал в хранилището си реплика, не много добре изработена, но в крайна сметка реплика. Директорът се свързал с този в Дания и го уведомил за кражбата. В Копенхаген не искали да се вдига шум. Не би трябвало да споделям с вас тази информация, но искам да съм напълно откровен. Понякога музеите не уведомяваме за кражбите веднага. Има случаи, когато експонатите се появяват захвърлени.
— Не разбирам — заяви Естибалис.
— Ще ви обясня. Вижте, ако са откраднали експоната с намерение да го продадат на черния пазар, публикуването му в пресата обикновено има незабавен ефект и привлича купувачите, така че може да бъде изнесен по-лесно. Затова директорът на музея в Дания помолил да му дадат отсрочка от няколко дни, за да уведоми полицията.
— А, браво на датския ти колега — изплъзна се от устата на Естибалис.
Ектор се престори, че не е чул нищо.
— Подготовката на изложбата продължила и дни по-късно… котелът от Гундеструп се появил в канавката на една улица близо до музея. Лично Гроен го е прибрал оттам, уведомен от една съседка.
— Значи не са подали никакво оплакване, не са снети дактилоскопски отпечатъци, не е имало разследване, нито заподозрени.
— Така е. Но исках да споделя с вас друго, което всъщност ме тревожи и което Гроен ми разказа, че се е случвало в Амстердам в продължение на няколко дни. Жителите на квартала се оплакали, че домашните им любимци изчезнали. Котки, кучета, не много големи животни. Някои се появили… — въздъхна. — Доста жестока картина.