— Заради работата ти ли е?
— Опасявам се, че да.
Арасели се наведе, за да нареди поредната порция свещи, направи ми дискретен знак и ме дръпна настрана от група търговци.
— Не ме плаши, Унай — каза ми тя, когато се поотдалечихме, — достатъчно преживяхме със случилото се с Хота. Какво става?
— Отнася се за Асиер. Ще бъда директен, става ли?
— Става.
Фразата не беше много дълга, но бях уморен, така че извадих бележника от задния джоб на дънките и написах:
— Какво знаеш за неуспешния обир в аптеката?
Арасели се смръщи, но ми се стори, че е очаквала въпроса, защото отговори твърде бързо.
— Че е бил наркоман, че го е ударил, че Асиер не го е видял. Какво има, да не сте го арестували?
— Не вярваме на версията му — казах.
"Нито ти" — искаше ми се да добавя.
— Ара, не ми е приятно да питам, но…
— Но какво? Какво става, Унай?
— Скарахте ли се в онзи ден?
Наблюдавах внимателно реакцията ѝ, този път изненадата беше искрена.
— Мислиш, че аз съм го ударила?
— Може би си се защитавала.
— Виж, Асиер може да е непоносим понякога, но никога не ми е посягал. Само това липсваше. Нито той, нито който и да е друг. Просто не бих му позволила. Жалба и куфарите до вратата. И точка. Ясно ли ти е?
— Да, за теб ми е ясно — написах отново.
Задънена улица — не е било предполагаемо скарване между съпрузи. Не оставаха много възможности, но исках да видя докъде ще ми разкаже, докъде ще замълчи, докъде знае нещо.
Застанах пред Арасели, взех свещта от ръцете ѝ. Запалих я и осветих с нея лицето ѝ. Така е трудно да лъжеш.
Виждаш и най-малкото напрежение в клепачите — очите гледат нагоре, надясно.
Виждаш всеки жест, който другият иска да скрие с привидно спокойствие в напрегнатата челюст, и стиснатите устни, които не изричат истината.
— Кой може да е тогава? — попитах я.
— Нямам представа, Кракен.
"Кракен — много добре, поставяш дистанция. Вече не съм Унай."
— Ара, знам кога лъжеш. И сега ме лъжеш.
Скръсти ръце пред гърдите си, отказвайки да ми отговори. Накарах я да ги отпусне.
Тя се предаде.
— Хота, беше Хота. Скараха се. Хота беше пиян, сбиха се. Но не иска да ми каже причината за свадата. Твърди, че имали неуредени сметки. От много отдавна. Че засягали компанията и че аз няма да го разбера. Но ме накара да обещая, че няма да кажа на никого, след като откриха Хота мъртъв в Ла Барбакана. Не иска да мислите, че той го е убил, защото не го е направил. Бях с него същата събота. Излязохме от "Куеста" в четири, попитай Нереа. Върнахме се вкъщи, в неделя спахме до десет. Спахме двамата, Унай. Не е могъл да излезе от къщи, да го убие, да го отнесе в Лагуардия и да се върне във Витория.
— Могъл е. Това са шест часа.
"Разбира се, че е могъл".
— Не знам, Асиер хърка. Почти съм сигурна, че го чувах през цялата нощ.
— Как, като си спяла?
— Не знам, Унай. Не знам. Не вярвам да го е направил. Това е.
— А на 17 ноември?
— Кога?
"На 17 ноември, четвъртък. Призори. Ти спа ли вкъщи, при Асиер, или си имала лекции извън Витория?" — написах.
Арасели не разбра причината за въпроса ми, изненада се, когато го прочете, и после погледна графика си в мобилния телефон.
— Тази седмица съм била във Витория и не съм пътувала. Защо, Унай?
— Просто се опитай да си спомниш и ми отговори дали в петък рано сутринта Асиер е бил в леглото с теб, дали е бил дежурен в аптеката, дали е направил нещо необичайно? — написах.
Арасели погледна отново бележника, вероятно търсеше дежурствата на мъжа си. Аз вече ги бях проверил, когато с Ести отидохме да му помогнем в аптеката, но исках да видя реакцията на Арасели, за да направя заключение.
— Не, не е бил дежурен, а и не си спомням точно този ден, било е преди месец, но щом не си го спомням, значи не се е случило нищо необичайно. Асиер не е ходил рано сутринта никъде през тази седмица. Ще ми кажеш ли най-сетне за какво са всички тези въпроси?
— Умряла е една жена, Ана Белен Лианьо, познаваше ли я?
Наблюдавах лицето ѝ, не видях никаква реакция. Нито дори учудване. Странно.
— Не, нямам представа, трябва ли да я познавам?
"Не, ако ти и мъжът ти не споделяте нищо за миналото си."
"Не — написах, — просто разследваме възможна връзка между нейната смърт и тази на Хота, това е всичко".
— Само ми обещай, че ако Асиер крие нещо, ще ми кажеш предварително — помоли ме тя, макар че в очите ѝ нямаше и следа от молба.
Погледът на Арасели не беше на жена, която е свикнала да се моли, беше по-скоро прагматичен поглед, на човек, когото не можеш лесно да нараниш.