"Не изглежда да сте много сплотени" — помислих си.
— Ще направя каквото мога — обещах, целунах я по бузата и си тръгнах.
Забързах по калдъръмените улици и пламъкът на свещите затрептя при преминаването ми. Беше прекрасна вечер за обиколка из Стария град, но имах среща с Алба и за нищо на света нямаше да закъснея дори минутка.
Естибалис ми поднесе изненадата за деня два часа по-късно. С Алба се бяхме отдали на мързеливи любовни игри в леглото ми, след като се полюбувахме при загасени светлини на гледката на запалените свещи около площада на Бялата дева.
Ести позвъни на новия ми мобилен телефон толкова настойчиво, че накрая го вдигнах.
— Много ли е спешно? — попитах и ми идеше да я удуша за ненавременното обаждане.
— Много е интересно.
— Давай — подканих я, без да откъсвам очи от бедрата на Алба. Семпъл тип съм, знам това.
— Спомняш ли си какво каза онзи студент в Сантандер — че Синята брада сега е Бялата брада?
— Ести, казвай, хайде.
— Жената на Саул, Унай. Жената на Саул Товар е умряла при твърде необичаен домашен инцидент. Казвала се е Асунсион Переда и Милан откри известието за смъртта ѝ в архива на "Ел Периодико Кантабро". Говорих с Пауланер да се разрови в регистрите на управлението в Сантандер, но поради празниците трябва да изчакаме до понеделник. Не знам какво мислиш, но мъж, който е изгубил жена си и двете си дъщери в разцвета на живота им по три толкова странни обстоятелства, има много неща, които да ни разкаже.
38
Пързалката
24 декември 2016 г., събота
Както всяка година, с тайфата се срещнахме късно следобед на Бъдни вечер в Стария град, за да пийнем греяно вино.
Преди няколко години заведенията в центъра подновиха една традиция, която бе посрещната с въодушевление от виторианци — дните бяха студени, а греяното вино, подправено с канела, лимон, сушени кайсии, смокини и други вкусотии, се плъзгаше по гърлото с радост, която изпълваше улиците на Стария град и напомняше на вече отдавна отминалите празненства на Бялата дева.
Само че тази година не беше като предишните. В атмосферата се усещаше зловещо напрежение. Погледите, побутванията с лакът, когато влизахме в "Ел Рохо" или в "Ел Сегундо"… Главата ми стърчеше над повечето глави, които ме наблюдаваха, без да се прикриват.
Някои ми изпращаха окуражителни жестове, други ме гледаха, сякаш искаха да ме обесят на крана за бира.
Настроението на компанията ни също не беше приповдигнато. Още скърбяхме за Хота, който през тези дни винаги се връщаше у дома си, за да вечеря, вече доста пийнал, и в продължение на много години неколцина от нас го придружаваха, за да не сбърка гаража или портала. Само че не и тази година. Вече не се налагаше. Колко мъчително беше всичко, по дяволите.
Херман беше бъбрив повече от всякога, винаги беше такъв, когато си пийнеше. Историята му с логопедката ми се развиваше благополучно и аз се радвах за двамата. Тази вечер придумваше Нереа да ни разкаже клюки от пресата или от квартала. Ара беше леко разсеяна. Хавиер бе отишъл да кара ски, а Лучо, Асиер и аз се държахме сдържано и предпочитахме да поздравяваме други компании, за да не говорим много помежду си.
Когато влязохме в "Ел Естичу", Асиер ме засече в мъжката тоалетна.
— Искам да говоря с теб. Да се поразходим?
— Разбира се — отвърнах.
"Точно теб чаках, приятелю!"
И слязохме мълчаливо, мрачни и дистанцирани, по нанадолнището, което някога наричаха "Пързалката", и то с основание, защото заледеше ли се, човек можеше да си разцепи главата, особено когато се връщаше пийнал вкъщи.
Когато стигнахме до площад "Лос Фуерос", му направих знак с глава да се изкачи по гранитните стъпала, които образуваха своеобразен амфитеатър и ни предоставяха уединение и гледка отвисоко към площада. В краката ни имаше пуста площадка и каменен лабиринт, където много хлапета си бяха разбили главата, докато играеха.
С Асиер седнахме на най-горното стъпало въпреки нощния хлад.
— Защо си разпитвал Арасели? — процеди той с такава ярост, сякаш дъвчеше камъни.
— Това е работата ми, Асиер. Знаеш го.
— Добре ме подреди, сърди ми се от вчера. Какво ѝ каза?
— Ще бъда откровен — тъй като знам, че криеш нещо, приятелю, сверих алибитата ти в дните на убийствата на Анабел и на Хота — написах в бележника.
— Не е трябвало да говориш с нея. Не я познаваш като мен. Арасели има две лица, през хората е очарователна и изглежда самоуверена, но всъщност е патологично ревнива, а ти си ѝ споменал за Анабел Лианьо. Не знае нищо за тази история, няма представа коя е, но сега е бясна, защото е сигурна, че крия нещо… Здравата ме прецака, човече.