— Ако не ме беше излъгал още от началото, нямаше да отида при нея — отвърнах лаконично.
— Вече казах на теб и на колежката ти всичко. И ако не дойдете със съдебна заповед, не смятам да…
— Млъкни, ще стане по-лошо — възпрях го.
— Точно така, няма да кажа нищо повече.
"Сбили сте се с Хота, жена ти го потвърди. Мога да ти стъжня живота, Асиер. Имам достатъчно, за да започна да те притискам по съдебен път. Ти решаваш, приятел, но това е много сериозно. Не знам дали искаш да ти го нарисувам, или ти е достатъчно ясно" — показах му написаното и го оставих да стигне до съзнанието му.
— Мамка му, Арасели — прошепна той, след като го прочете.
— По-добре ми обясни всичко, Асиер. Всичко. Започни с Анабел Ли.
Асиер се замисли, взе рационално решение и после заговори. Искам да кажа, че нямаше момент на емоционален катарзис, при него никога не е имало подобно нещо.
— През пролетта Хота я срещна отново и започнаха да се виждат. Уж заради фотографията, уж че трябвало да се върне към нея, да направи изложба… Помниш ли, че отново се запали да снима всичко живо?
Да, спомнях си, досади ни с дигиталната фотография. Тогава се зарадвах, помислих си, че животът, който води, му е дотегнал и търси професионална изява. Как можех да го свържа с Анабел Ли, като от двайсет и четири години не говорехме за нея?
— Изобщо не ми хрумна, че тя може да стои зад това.
— Срещнах ги веднъж из баровете на "Худисменди", стори ми се, че имат връзка… е, доколкото човек може да има връзка с Анабел Ли, нали ме разбираш, ти също мина през това. Тримата пихме кафе. Тя ми даде номера на мобилния си, когато Хота отиде до тоалетната. Аз… добре де, обадих ѝ се.
"Браво, Асиер. Много тактично от твоя страна."
— Не ми разказвай повече. Това си е твоят живот. Само ми кажи кой е бащата?
— Трябва да е Хота, не съм аз — отвърна той с категоричен тон. — Не съм спал с Анабел.
Писна ми.
— Не ми се подигравай.
— Сериозно, не съм…
Сграбчих го за реверите на якето, притиснах го назад и гърбът му застана в критично равновесие над улица "Фуерос" няколко метра по-долу.
Посланието беше повече от очевидно — ако го пуснех, щеше да падне.
— Не… ми… се… подигравай… — прошепнах му бавно, много бавно.
Вече ми беше дошло до гуша приятелите ми от детството да ме лъжат систематично.
После го издърпах отново към мен, изглежда, беше разбрал.
— Добре де, наистина се чукахме. Но не е възможно аз да съм бащата, защото взимах предпазни мерки. Та аз съм женен, Унай.
— Но е възможно да си бащата.
— Не е възможно, не е могло да се случи.
— И смяташ, че може да е Хота?
— Възможно е, той не се контролираше, винаги беше пиян, и така продължихме месеци наред, а случаят с двойните убийства през лятото ни дойде добре и на двамата, защото всички бяха заети с тях и нито Лучо, нито ти разбрахте за Анабел. Не знаехме как щяхте да го приемете, дали щеше да отвори стари рани.
— Защо не ми каза, че отново се виждаш с нея, като щях така и така да разбера?
— Познаваш ме, по дяволите. Липсва ми въображение, за да импровизирам. Изстинах, когато ти ни повика тримата в градината при крепостната стена… В четвъртък Анабел не ми се бе обадила, но не очаквах да е умряла.
"Значи за убиеца бащата може да си и ти, и Хота" — заключих мълчаливо.
— Знаеш ли дали се е качила с някого на планината в онзи ден?
— Анабел имаше навика да се качва в планината рано сутрин, винаги тръгваше от Витория преди изгрев, но нямам представа дали е отишла сама, или с други хора.
— Знаеш ли дали е имала някой нов приятел?
Замисли се за момент.
— Да — каза накрая, — понякога говореше за една нова приятелка, но така и не се засякохме с нея. Името ѝ беше… уф, не си спомням. Само си спомням това, което Анабел казваше за нея — че се сприятелили, когато е забременяла.
— И как по-точно?
— Съвпаднало с момента, в който Анабел го обяви в социалните мрежи преди няколко месеца. Мисля, че беше фенка на комиксите ѝ, свързала се с Анабел, за да ѝ подпише всичките, допаднали си и започнали да се срещат. Учудих се, Анабел предпочиташе да се среща с мъже, не с жени. Може би имаше нови приятели, но за тях, разбира се, не ми говореше, нито пък я питах. Всеки би могъл да се качи с нея в планината.
— Не видях никаква приятелка на погребението.
Асиер сви рамене.
— Не знам, знаеш, че не присъствах.
— Останалите обаче отидохме.
— И как щях да го обясня на Арасели? — скочи той гневно. — Не исках да започне да ме разпитва, или да научи на гробището от вас или от някой приказливец, че покойната е била бременна, и да навърже нещата.