— Добре ли си? — попита го, като седна до него.
— Супер съм.
— А онова между Анабел и Асиер?
— Моето с нея беше само едно чукане, после не сме имали нищо. А що се отнася до Асиер… да им е сладко. Няма да продължи дълго.
— И аз така мисля. Тяхното нямаше нищо общо с правене на любов, беше по-скоро акт на омраза, но да правят любов… не, забрави. Но не се притеснявам за Асиер, той е твърд като камък. Притеснявам се за теб. Наистина ли си добре? На мен можеш да ми кажеш.
— И ще ти кажа, Унай. Анабел ме заряза толкова бързо, че не ми даде време да се опомня. Преживях известно разочарование, не отричам. Но вчера говорих с майка ми, баща ми е много по-зле. А аз стоя тук и се забавлявам. Споменах ѝ, че ще се върна във Витория, но тя ми забрани, каза, че засега се справя, че трябва да събера сили за това, което ни очаква, че ни предстоят много дежурства нощем в болницата. Права е. Чувствам се добре тук, събирам сили, за да… Не казвай на никого, Унай, но няма да запиша архитектура.
— Какво?
— Няма, отказвам се. Искам да стана фотограф и да уча в Художествената академия.
— Слушай, ти сигурен ли си?
— Никога не съм се чувствал толкова добре, колкото тази сутрин, когато отидох в Сантиляна и ми върнаха проявените филми. Трябва да видиш снимките. Не съм предполагал, че мога да направя тези снимки. В тях има сила, която… не знам, аз съм в тях, не знам как да ти го обясня. Враждебният свят, чувството, че съм като в клетка… всичко е в тях. Ще стана фотограф, Унай. Да вървят по дяволите вертикалните разрези и реконструкциите.
— Да вървят по дяволите тогава — заключи Унай, едновременно усмихнат и разтревожен.
Часове по-късно Унай се шляеше в стаята на момчетата. От долния етаж долитаха гласовете на хората, които приготвяха масата и слагаха чинии и прибори.
Усети стъпките ѝ по стълбите.
Знаеше, че е тя, никой не се движеше като нея из тази вековна къща.
— Това с Асиер е много интересно — подметна Унай, когато Анабел Ли влезе, и се престори, че сгъва едни дънки.
Тя го погледна, като че ли той беше малко дете, а може би беше за тази старица, предрешена като тийнейджърка.
— Не го направих, за да неутрализирам враждебността му, ако така смяташ. Не ме притеснява враждебността му. Всъщност ме поддържа във форма.
Унай стисна устни. Не знаеше как Анабел Ли го правеше, но тя винаги го объркваше. А най-лошото беше, че се пристрастяваше към това объркване, което изпълваше слабините му с горещина.
— Тогава? — настоя, поиска пояснение, едно "обясни ми го бавно, за да го разбера".
— За да му покажа, че не е неуязвим.
— За какво?
— За да изглежда като мен и да взриви отношенията ви. Никой от вас не е.
— Не говори, сякаш винаги си ме познавала — отвърна той раздразнено.
— Само че те познавам, откакто се помня. А сега, скъпи ми Унай… сега, когато разчистихме пътя и приятелите ти са вън от играта, ще ми обърнеш ли най-после внимание? Може ли да подновим историята си от мястото, където я прекъснахме?
— Скъпа Анабел Ли… нещата не стават така.
И момчето слезе по стълбата, докато сърцето му изпомпваше много повече кръв от обичайното.
40
Синята брада
26 декември 2016 г., понеделник
В понеделник, след празниците, с Ести се уговорихме да се срещнем, за да поговорим. Трябваше да уточним много неща. Минах да я взема от апартамента, който бе наела, след като скъса с бившето си гадже и който се намираше на Портал де Кастиля номер едно. На Естибалис ѝ бе хрумнало да наеме жилище в портал, прочут с това, че подслоняваше най-тясната сграда в цяла Витория. Сякаш не искаше компания и с това решение казваше на света, че се чувства страхотно сама в апартамент по нейна мярка.
Тръгнахме мълчаливо към "Ла Флорида" и влязохме в парка, в който по това време бяха поставени фигурите от Христовите ясли в естествен ръст.
Цели семейства с децата си, които бяха във ваканция, се разхождаха безгрижно сред фигурите на перачки, грънчари и овце. Снимаха римския войник и търсеха Ирод, за да си направят селфи с него.
Скрихме се от тълпата зад сградата на парламента, където една ниша с каменна пейка, имитираща пън на дърво, ни приюти.
Ести носеше блуза, на която пишеше: "Бъди цялостен и всичко ще дойде при теб. Лаодзъ"
— Какво е това? — попитах я.
— Коледен подарък от Алба.
— Сега тя ли ти е ментор?
— Видяла я, харесала я, помислила за мен и ми я подари на Бъдни вечер, това е всичко — каза и сви рамене.
"Май ще излезе вярно, че приятелството движи света. Много се радвам — написах. — Как мина вечерята?"