Божанов се сепна и стреснато се огледа, опитвайки се да фокусира погледа си към тях. Разпозна ги и махна в отговор, хапейки устни.
— Къде сте тръгнали? Няма ли да говорим? — попита, когато стигна до тях.
— Стана ни горещо и ожадняхме, знаеш ли откъде може да си купим нещо разхладително? — попита Боряна.
Жоро намести очилата на носа си и каза:
— Да, в края на площада има едно симпатично кафене. Искате ли да отидем там?
— Разбира се, води.
Тримата закрачиха в жегата, подбирайки пътя си под сенките на дърветата.
— Намери ли нещо?
— Ето, тук е всичко — Георги потупа с ръка омачкания найлонов плик под мишницата си.
Петър погледна обемистия пакет и прецени, че само да се прелисти страница по страница, би отнело твърде много време. А ако трябваше да се чете, навярно нямаше да им стигне и седмица.
— Доста изглежда.
Жоро обърна глава към него.
— Ти какво очакваш?
— Мислех, че… — побърза да се оправдае Петър — ох, няма значение. Дали ще отнеме много време?
— Едва ли — отвърна Жоро, свел поглед.
Заведението нямаше други посетители и те заеха една от четирите свободни маси, разположени под големи рекламни чадъри. Въпреки сянката липсата на вятър в жегата караше въздуха да вибрира. Пълно момиче, натъпкано в прилепнали джинси и яркочервен потник, прие поръчките им и флегматично се затътри към бара, докато си вееше вяло с ръка.
— Ето, тук е всичко — завъртя пакета към себе си Жоро. С бързи движения го разтвори и извади купчина листове, събрани в овехтяла папка от твърд картон, чиито корици бяха завързани с въженца една за друга. Върху омачканата от употреба заглавна корица, точно под отпечатания с черно мастило надпис „ДЕЛО №“, се четеше думата „Сборяново“, изписана с дебел син флумастер. Между неравните подгънати краища на листовете се забелязваха малки разноцветни хартийки с някакви едносрични надписи по тях.
Развърза връзките, отвори внимателно папката и вдигна поглед.
— Направо към историята, нали?
— Да, ако можеш да се ориентираш.
Усмихна се някак вяло, сякаш умът му бе зает с нещо друго.
— Разбира се, още от студентските си години използвам една и съща система за класификация.
Ръцете му шареха бързо, докато разлистваха.
— Ето — посочи той — ПД — подготовка. Тук са описани маркерите, площта, както и типът на изкопа.
Листът бе изписан със ситен, подреден почерк, на места накъсан от цифри, подредени в табличен вид.
— А ние търсим? — попита Боряна.
— ИЗ. Извори — Жоро обърна тежкия вързоп обратно и добави: — или Източници. Обикновено е отзад, защото няма пряка връзка. В повечето случаи са само препратки, но тук…
Поколеба се, докато бавно разгръщаше страниците отзад напред и ги обхождаше с поглед.
— Тук, мисля, бях добавил и схема.
Задържа погледа си на една от страниците за секунда, заби пръст в редовете и добави:
— Да, ето. Тук съм записал „тунел, дълъг триста метра, който води към гробницата…“.
— Триста? — вдигна вежди Петър.
— Да, защо?
Той понечи да отговори, но в този момент сервитьорката се приближи към тях с табла в ръка. По потника под мишниците ѝ контрастно изпъкваха тъмни петна. Постави напитките на масата, без да се усмихне, и все така флегматично се прибра в заведението.
— Да се прокопаят триста метра в здрава скала, изисква неимоверни усилия.
— Добре, де, нали проверяваме какво е известно? — намеси се Боряна. — Нека после да коментираме.
— Окей, извини ме, Жоро, давай нататък.
Уредникът продължи да прелиства страниците, без да вдига поглед.
— Точно… — говореше под носа си той. — Спускал е учениците в тунела, вързани с прежда, но никой не е успял да стигне до края. Тук пише, че някои дори изпадали в паника и викали за помощ.
— Ясно, няма защо да се чудим, че после местните са затрупали входа.
— Да, твърдели са, че някой ги дебнел вътре.
— Нормално, кой знае какво ти се причува в тъмнината. Били са деца в края на краищата.
— Дете, само в тъмен, тесен тунел… Можеш ли да си представиш?
Петър се усмихна.
— Страшен даскал, а? Не ти ли напомня на нашия по физика?
Боряна разтърси рамене в престорен ужас.
— Абсолютно. Само че Кубенов щеше да зазида входа след нас, за да ни принуди да открием гробницата.
— Ето, намерих го — прекъсна ги Георги Божанов и посочи в листа пред себе си.
Тримата скупчиха глави и впериха поглед към рисунката. Петър усети аромата, който се разнасяше от парфюма на Боряна — сладък, но едновременно с това и свеж, на цитруси.