Георги изправи рязко глава и отхвърли ръката ѝ.
— Влизайте, като толкова искате, никъде няма да ходя. Чупете си главите, аз ще ви чакам тук.
Боряна го изгледа продължително. Бореше се с желанието да остане и да се погрижи за колегата си, но любопитството вземаше връх. Освен това може би Жоро просто имаше нужда да остане сам за малко. Така или иначе нямаше да отнеме много време. Изправи се и каза на Петър:
— Хайде, няма смисъл. Дай да видим какво има там.
Грабна фенера си и направи крачка напред.
Петър извади от сака навитото на стегната бухта въже, хвана го под мишница и понечи да тръгне след нея.
Боряна стоеше напълно неподвижно пред входа, вперила поглед в тъмнината на тунела.
Първоначално помисли, че някой ги е изненадал отвътре, и захвърли въжето, готов да се отбранява. Вдигна ръце в търсене на цел. Очите му бягаха между Боряна и вътрешността, но не успя да види никого. Не разбираше какво става. Бавно отпусна свитите си юмруци и пристъпи напред.
Застана до нея и я погледна.
— Боре, наред ли е всичко?
— Да… аз… само… — младата археоложка не можеше да намери думите си.
Неподвижните ѝ очи се бяха разширили, а страните ѝ изглеждаха зачервени въпреки бялата изкуствена светлина. Дишаше учестено.
— Какво има? — попита той отново.
— Идиот… — чу тихия смях на Георги зад гърба си.
Петър бавно се обърна към него, без да вярва на ушите си.
Адреналинът все още препускаше из тялото му и само засилваше желанието да зашлеви този човек.
— Какво не разбираш, тъп ли си? Не виждаш ли, че проходът я плаши? Не ти ли се струва нормално след онова, което ѝ се е случило?
Ядът му премина така рязко, както се бе появил. Навярно Георги беше прав. Обърна се към Боряна, сложи ръка на рамото ѝ и я погледна отблизо.
— Боре… Не се безпокой… Аз ще вляза, ти стой тук.
Лешниковите очи бавно се фокусираха върху него, сякаш умът ѝ се завръщаше от някъде другаде. Над устната ѝ отново имаше ситни капчици пот. Съвсем внезапно, без да разбира откъде се появи усещането, Петър поиска да я целуне. Така неочаквано, чувството го изпълни изцяло и ускори ударите на сърцето му.
Сведе очи и пое дълбоко дъх, опитвайки да се овладее.
— Стой тук — повтори. — Аз ще видя какво има вътре.
Боряна отмести ръката му от рамото си и го погледна изумена.
— Да не си луд? Влизаме заедно и никой не може да ме спре.
Така бе по-добре. Това си беше старата Боряна. Вече наистина всичко бе наред.
— Да влизаме тогава.
Ръцете му трепереха незабележимо.
Тунелът нямаше нищо общо с онзи, през който пълзяха, за да се измъкнат от тайния храм. Човешка намеса тук почти нямаше с изключение на стъпалата непосредствено в началото и заравнената площадка в дъното след тях. Всъщност стъпалата изглежда водеха до същинския вход. Подът там бе изравнен а отворът имаше правилна правоъгълна форма. Веднага след него пещерата, защото това бе истинска пещера, се разширяваше достатъчно, че двамата да вървят рамо до рамо.
Вървяха предпазливо, като спираха на всяка крачка и се ослушваха. Никой от тях не бе подготвен за това, което виждаха. Сякаш се намираха в друг, фантастичен свят, за чието съществуване никой не е подозирал. Оглеждаха се, онемели от красивата подземна картина. За разлика от предния път тук скалите оформяха причудливи образувания. Светлината от фенерите се отразяваше в разноцветни сталактити, които висяха от всяко кътче на тавана. Играещите сенки напомняха движенията на митични подземни създания, пробудени от вековен сън. Подът бе неравен, на места силно наклонен, обсипан с нападали скали и дребни камъни, измежду които се измъкваха мощни сталагмити. Никак не приличаше на онзи тесен прашен тунел, който им бе спасил живота. Студът под земята контрастираше с жегата, която все още цареше навън.
Боряна сякаш нарочно се бавеше и оглеждаше всяко кътче. Петър се поколеба, но нямаше закъде да бързат, така или иначе бяха закъснели, а и нощта едва започваше. Можеше да си гледа каквото поиска.
— Какво търсиш? — попита.
— Не знам и аз — отвърна тя и се ухили към него. — Оглеждам просто. Не искам да пропуснем нещо важно.
Петър се възхити на способността ѝ да се концентрира върху това, което беше необходимо, независимо от страничните дразнители. Неслучайно Боряна бе първа по успех в гимназията, а доколкото можеше да предположи, и в университета. През живота си бе срещал твърде малко хора, които успяваха да изолират външните фактори така успешно като нея. Независимо от факта, че нещата не се развиваха в тяхна полза, тя не спираше да търси и подрежда информацията, която я интересуваше и обръщаше внимание и на най-дребните детайли. Несъмнено професионалните ѝ качества на опитен археолог вземаха връх, но от друга страна, нищо не можеше да се квалифицира като нормална среда за работа. С известна неохота си припомни критериите, по които ги оценяваха в армията. Имаше един — способност за работа под силен стрес. Независимо от неговото обучение, тя си бе роден талант в това.