— Не си познал — наблегна натъртено Сокола.
— Не разбирам защо се мотаеш тук. Казах на Чад, че когато дойде, ти няма да бъдеш тук. Ще се върне утре — в гласа му имаше заплаха.
— Трябваше да провериш първо какви са плановете ми — Свали попона и наметката от плувналия в пот гръб на коня и ги разстла върху седлото. — Ще замина след няколко дена.
— Не смяташ ли да провериш твоята част от животните? — запита Роулинс.
Сокола разкопча подбрадния ремък на юздите и махна оглавника.
— Преброяването ще бъде честно.
— Две ферми не могат да обработват една и съща земя, защото няма място за двама господари. Мисля, че си достатъчно умен, за да го разбереш — каза подигравателно управителят. Усмивка на задоволство се разля по злобното му лице.
— А, и това си знаел? — усмихна се Сокола с ледено безразличие. — Аз съм само един тъп мелез.
— По-добре би било да отидеш и да присъстваш на белязването на животните.
— Заповеди от тебе не приемам — попи потта от гърба и хълбоците на коня, който потрепера от допира на ръката му. — След няколко дена ще замина. Жалко, ако на тебе и на Чад това не харесва.
— А ако това не е толкова просто? — предизвикваше го Роулинс, като стискаше зъби.
Внезапното изскърцване на другата врата на конюшнята накара Сокола да се полуобърне, не изцяло, защото не искаше да даде гръб на Роулинс. Изгарящо удоволствие премина през вените и костите му, когато зърна Лана да влиза през входа. Мислено я докосна, но не се помръдна. Само хвърли поглед на Роулинс.
— Ще си отида, когато му дойде времето, Том. По-добре не се ядосвай — посъветва го Сокола тихо, за да не се чуе до другия вход на обора.
— Здравейте! — гласът на Лана достигна до него като песента на вятъра, отлитайки заглъхващо.
Роулинс беше ядосан, че го бяха прекъснали, но се държеше добре.
— Ще отидете ли на езда с Керъл, госпожице Маршал? — запита учтиво Том.
— Да, бихме могли — отговори Керъл вместо Лана.
— Ще ви приготвя коне — предложи Роулинс.
Сокола използва отсъствието на Роулинс и продължи да наблюдава Лана. Кръглите й светлокафяви очи изглеждаха тъжни и уморени. Върху лицето й нямаше радост от живота. Може би той беше прекършил нежната й душа със своята жестокост? Сокола изпита диво желание да я има в прегръдките си и да й върне отново живителната искра, — Която беше изгасил.
С бързи стъпки Керъл застана между тях, за да хване ръката на Лана.
— Хайде да помогнем на татко за конете — и тя поведе Лана към вратата.
Лана не се обърна нито един път и продължи да се отдалечава с Керъл. Сокола следеше всяка нейна стъпка, докато изчезна от погледа му. Какво очакваше? Проклинаше се, защото знаеше, че няма да отиде да й поиска прошка. Мразеше себе си заради това.
Сънищата на Лана бяха жестоки и объркани. Сънуваше, че бе на лов за коне. Яздеше със Сокола. Само че вместо да карат добитък, те събираха тълпи от хора, които, носеха чудновати маски. Въпреки това Лана ги разпознаваше лесно. Всеки път, когато минаваше край някоя фигура с жълта маска, човекът размахваше под носа й писмо и настояваше да пише на Джони и да се подпише със собственото си име. Лана знаеше, че това е Керъл. Чад носеше сърце от масивно злато и се опитваше непрекъснато да го даде.
Кошмарът трая дълго. През цялото време яздеше около маскираните хора без определена посока. Продължаваше да пита Сокола накъде тръгна, а той я питаше непрекъснато иска ли да отиде с него.
Когато се събуждаше, трябваше да положи усилия, за да разграничи действителността от съня. Ярките цветове на маските продължаваха да се появяват в съзнанието й, а напрежението от объркването не свършваше до късно сутринта.
Дори идването на Чад рано този следобед не успя да разведри Лана. Усмивките му не я очароваха вече, а комплиментите му й се струваха плоски. Но той изглеждаше искрен и загрижен както преди. Лана разбра, че вече не я интересуваше. Това я смущаваше. Мислеше, че ще се чувства по-добре, когато се върне Сокола, но мрачното настроение не се променяше.
— Том ми каза, че утре ще започне есенното събиране на животните, за да се изкарат от летните пасбища. — Чад разклати мартинито си с маслинка. — Разгарът ще бъде в събота.
— Тази година той закъсня — измърмори Кетрин критично. — Вече е последната седмица на октомври.
— Но времето е много хубаво — напомни й Чад, като се усмихна. — Не исках да кажа това. Когато стана въпрос за събирането на животните, помислих си, че това би било прекрасна възможност да се запознае Лана с най-романтичната страна от работата на ранчото. Почивала е повече от две седмици и си е поскучала. Има нужда от малко приключения, за да разпалят ентусиазма й. Какво мислиш, Лана? — Подсказа й една идея. — Би ли желала да участват няколко дни в събирането на животните? Ще спим нощем на открити под звездите, стига да не вали, разбира се.