Чад се замисли за миг, след това се усмихна леко и поклати глава.
— Добре. Не искам да оставаш с впечатление, че те принуждавам.
— Знам.
Може би Чад наистина нямаше такова намерение.
Пред Лана, яхнала коня си на върха на една височина, се разкриваше безкрайната гледка на поляните в каньона под нея. Рижавочервеникавите гърбове на керфордската порода животни образуваха все по-разширяващо се петно върху жълтеникавата трева долу. Каубоите присъединявала към стадото групички от три-четири животни, прогонения от техните убежища от други ездачи. Чад беше й обяснил, че прегрупирането е започнало преди няколко седмици като подготовка към последното пътуване.
Сокола не беше с другите ездачи. Така поне си мислеше Лана. Работеше сам, често го виждаше да дава указания на другите. Беше облечен, със синя дочена риза и елече от еленова кожа, подплатено с каракул. Яздеше необуздан кон с бяло петно на муцуната и дълги неспокойни крака. Лана си мислеше, че конят и ездачът представляват едно цяло.
На тази височина затопленият от слънцето въздух беше освежен. Лана го почувства и пъхна ръка в джоба на якето. Силният полъх на вятъра развяваше черните й коси под шапката с широка периферия. Водопадът от остри камъни, жълтеникави тополи и зелена трева като че ли беше я омаял. Лана въздъхна, защото всъщност не беше така, и се запита защо.
Кроткият й кон мръдна ухо. След миг чу трополене на подкови върху камъните, и полуобърната на седлото, зърна Керъл да се приближава с дорестия си кон.
— Здравей — поздрави я Керъл задъхано и дръпна повода, за да спре своя кон до нейния. — Чад каза, че те видял да яздиш насам. Има прекрасна гледка — потупа врата на коня, наслаждавайки се на пейзажа, който се разстилаше под тях.
— Да, наистина е прекрасно — каза Лана.
— Как ти се струва досега? Очарователно е, нали? — Керъл беше ентусиазирана.
— Да наистина. — Лана се почувства като парцал в сравнение с жизнерадостната блондинка. Всичко й тежеше, но не можеше да се промени. — Мисля да отида до лагера и да взема малко кафе. Тук можеш да замръзнеш.
Почувствала неодобрение върху лицето на Керъл, Лана обърна коня си. Не обичаше да се преструва на ентусиазирана, когато не изпитваше подобно чувство.
Като насочи в желаната посока дорестия кон, тя го остави да намери сам пътя сред полираните от вятъра скали до пътеката за добитъка, която водеше в подножието на височината. Лъкатушещата пътека скоро я скри от погледа зад каменни блокове сред смърчови храсталаци, заградени от златисти тополи, потръпващи от вятъра. Студеният вятър донасяше приглушеното мучене на животните и отделни викове на каубоите. Тези звуци нарушаваха тихото трополене на копитата на коня й, който се носеше бавно между шумолящите дървета.
При следващия завой на пътеката дърветата се разредиха и отстъпиха място на поляна, покрита с камъни и трева. От другата страна на поляната се приближаваше ездач. Лана зърна проблясващите бели и сини ивици на кафявата, жилетка. След това конят и ездачът изскочиха от дърветата точно срещу нея. Кафявият кон с бяло петно на муцуна — той разтърси глава с пръхтене, движейки се встрани възбуден, но обуздан от своя ездач. Сокола изчака продължителния й поглед, след това отслаби натиска върху мундщука и пусна коня напред с бърза стъпка.
— Къде отиваш?
Лана не успя да различи нищо особено в лекото, учтиво и зле прикрито любопитство.
— В лагера за малко кафе.
— Ще дойда с тебе — каза той, като доближи коня си до нейния.
— Мислех, че яздиш сам — не се сдържа да се заяде с него.
— Искам само да съм сигурен, че ще пристигнеш в лагера здрава и читава — уточни Сокола.
Желанието й да го запита на какво се дължи внезапният му интерес към нейната сигурност изгасна след като, Лана си даде сметка, че може би това беше единственият начин, по който той искаше да изрази, че съжалява за последното им скарване. Беше много горд човек. Едва ли можеше да се извинява.
Конят му беше избързал, когато прекосиха поляната. Дразнеше го мундщукът и той тръскаше глава, като хвърляше яростни погледи към ездача си, сякаш очакваше подходящ момент, за да го хвърли на земята.
— Защо не напусна ранчото, Соколе? — наруши тя краткото мълчание.
— Защо трябваше да го напусна?
— Защо остана? Защо поиска да останеш? — Поправи тя въпроса си.
— И аз това се питах.
— И? — напомни тя.
— Играя една игра. Трябва да я изкарам докрай. Може би когато всички карти бъдат сложени на масата, ще знам дали съм спечелил.
Косият му поглед й подсказа, че това беше единственият отговор, който можеше да й даде сега.