— Разглеждах само околността.
Кичур коса, развята от вятъра, я плесна през лицето. Лана го отметна и отново обърна лице към упорития вятър.
— Исках да видя колибата, в която си живял като момче — поясни тя.
— Няма много за виждане — каза той, правейки това заключение вместо нея.
— Не какво има вътре — отвърна Лана, без да го погледне, докато погледът й се рееше из околността. — А тук, навън…
Тя не завърши изречението. Едва ли щеше да намери по-подходящи думи от тези на Сокола, затова не се и опита. Той застана до нея, загледа се за миг в профила й, после се взря в пейзажа.
Щом това сливане с природата изчезна, Лана се обърна и го загледа внимателно. Разпозна в него вроденото постоянство, дръзката гордост, силния независим дух. Почувства, че е настъпил моментът да говори открито, когато мисълта й не бе повлияна нито от страстта, нито от желанието.
— Соколе, обичам те. — Изрече го простичко, без плам. Това го накара да застине за миг. После се обърна. Бе неумолим.
— Не познавам думата „любов“. Никога не съм я изпитвал, Лана.
Сложи ръце на раменете й и докато я държеше да не мръдне, сините му очи внимателно се взираха в нея. Отговорът я накара да потръпне от обида, но Лана си каза, че трябва да се помъчи да го разбере.
— Знам само, че когато друг мъж те докосва, чувствам, че ме обзема убийствен гняв. Когато те държа в обятията си, чувствам, че се издигам по-високо от всяко същество, способно да лети, а когато те няма, сякаш някаква част от мен е откъсната. Ако любовта не е някое от тези неща, трябва да ме научиш какво е.
Леката въздишка застина в гърлото и разбра смисъла на думите. С цялото си същество се протегна към него, докато недоверчив блясък навлажняваше очите й със сълзи, а лицето й сияеше от чиста радост. Не можа да стори друго, защото Сокола я взе в прегръдките си, притисна главата й до рамото си и положи буза в косите й.
— Невероятно е, нали? — Сокола изглежда се шегуваше сам със себе си. — Искам да се оженя за теб. Искам да станеш моя жена.
Лана се смееше, преливаща от щастие. Вдигна глава да го погледне, горда и ликуваща.
— Ще се омъжа за теб, Соколе. Няма значение дали ще живеем в пещера, или…
— За мене обаче има — отвърна Сокола и сложи край на всякакво по-нататъшно обяснение с една дълга целувка.
После притисна устни до шията й и промърмори досами кожата й:
— Ти и твоите проклети идеи ме променихте!
Устните им отново се срещнаха. Лана се притисна до мъжественото тяло, което се бе научила така добре да познава. Колкото и да й бе познато, то продължаваше да я възбужда. Знаеше, че винаги щеше да бъде така, защото беше един изключителен мъж.
Дългата дълбока целувка обещаваше да бъде прелюдия към нещо повече, но Сокола внезапно я прекъсна. Мускулите му бяха напрегнати. Вдигна глава, наостри слух н я отдалечи от себе си.
— Имаме посещение — съобщи й, като я гледаше. — Още не са ни видели. Все още можем да се справим и да стигнем до пещерата, ако тичаме.
Лана видя облак прах и усети вибрацията на земята под себе си.
— Не, предпочитам да остана и да се срещна лице в лице с Чад — реши тя.
Сокола имаше доволно изражение. Като се усмихна едва-едва, той я пусна да върви. После рязко се обърна кръгом, за да бъде близо до нея. Хвърли бърз поглед зад гърба си, по посока на пещерата.
— Какво има? — попита Лана.
— Мислех си, че бих предпочел пушката да е при мен. Щеше да ми позволи да се справя със затрудненията в случай, че решат да станат опасни.
Увереността на Лана се разклати.
— Соколе… — поде тя.
— Не бой се! — Непокорен огън гореше в очите му. — Ще се справим!
Вятърът отвя кичур коса над очите й, заслепявайки я преди да го отмести зад ухото. Камионетката и трима мъже на коне се приближаваха към каньона. Лана чуваше шума на мотора, но не го виждаше заради облака прах, който конете вдигаха. Сърцето й заби по-силно. Сокола пристъпи половин крачка напред и застана пред нея.
Мъжът бе преизпълнен със смелост. Всичките му сетива работеха с максимална скорост, въпреки това чувстваше, че идеално може да ги контролира. Бе чудесно усещане. Конниците спряха на около шест метра разстояние от тях, а така също и камионетката. Сокола не си даваше сметка за ледената усмивка, изписана на устните му. Чад изскочи иззад волана и се втурна напред като разгневен бик. Сокола разпозна Керъл и Кетрин в първите двама пътници на предната седалка, преди да насочи изцяло вниманието си към Чад, но и без да изпуска из очи и Роулинс
— Здравей, Чад! Колко мила изненада от твоя страна! — възкликна саркастично Сокола. — Изглежда, че цялата банда е тук. Или греша?