Синята лента и пликът с паричната награда бяха в ръцете на жената. Тя се обърна с пресилена усмивка към момиченцето, което беше до нея.
— Ела тук, Керъл. Този път ти ще дадеш наградата.
Баща му се наведе и вдигна момиченцето през кръста, така че то да бъде на височината на Сокола, за да му връчи наградите. Когато той ги пое от ръцете й, тя се отдръпна, потръпвайки, и каза през рамото на баща му:
— Но аз исках да ги дам на Чад. Трябваше той да победи — протестираше детето.
— Така е — съгласи се баща му, — но Сокола ще получи синята лента, а червената можеш да дадеш на Чад.
С явно нежелание Керъл даде първата награда на Сокола. Поведението й не го изненада. При редките посещения на Чад, когато той, завръщайки се от частното училище, благоволяваше да удостои с вниманието си дъщерята на управителя, тя се държеше с него така, сякаш беше господ.
След като получи наградата, Сокола охлаби юздите на коня и го пришпори в тръст към обора, където другите каубои и коне се бяха събрали. Когато стигна при тях и стъпи на земята, за да разседлае коня, разговорът замря. Само малцина го доближиха да го поздравят и да коментират с тих глас победата му.
— Добър удар!
— Адско надбягване, Соколе!
Сокола не отвърна никому, прикривайки несъгласието си зад маската на безразличието.
След края на надбягването всички се отправиха към поляната пред една разнебитена къща, където щеше да стане барбекюто. И Сокола отиде там, въпреки че от апетита му не бе останала и следа. Като гледаше да стои колкото се може по-настрани и по към дъното, се присламчи към група работници от имението и техните семейства. Стремеше се да не стори нищо, което да привлече вниманието на околните към него. Погледът му често се спираше на първата съпруга на баща му, която разговаряше, смеейки се, с хората, които я заобикаляха.
Чиниите бяха изпразнени, отново напълнени с храна и отново изпразнени преди всеки да почувства, че не може да сложи и залък в устата си повече. Тогава възрастните седнаха на групи, бъбрейки, пиейки и смеейки се, а децата играеха шумно — всички, с изключение на Сокола, който бе седнал под едно дърво и ги гледаше.
— Соколе! — Погледна настрани, по посока на гласа на момиченцето, което го викаше. То пристигна тичешком и се спря, останало без дъх, пред него. Златните къдрици, започнали да се отпускат, галеха презрамките на бялата престилка. Беше много миличка, като кукличка в розово и златно. Сокола й се усмихна.
— Наистина ли си индианец, Соколе? — сложи ръчички на кръста и докато му задаваше въпроса, главата й бе наклонена настрани.
— Да, отчасти съм индианец — потвърди Сокола.
При този отговор момиченцето ококори очи, блеснали от любопитство и от малко страх.
— Скалпираш ли хората? — попита то, леко уплашено. В очите му проблесна лукава искрица.
— Само момиченцата с руси коси — закачи я Сокола и се престори, че иска да я хване.
Момиченцето избяга, като викаше:
— Чад! Чад!
Хвърли се в прегръдките на по-голямото момче, когато то се появи:
— Иска моя скалп! — викаше детето. — Не му давай да ме хване!
— Всичко е наред, съкровище. — Момчето погали момиченцето и хвърли яростен поглед към Сокола. — Няма да му позволя да ти стори зло.
Сокола наблюдаваше мълчаливо, докато по-високото момче се обърна и отведе момиченцето.
Същата нощ, много късно, докато всички спяха, Сокола се измъкна от къщи, оседла коня и се отправи на север. Пълната луна осветяваше пътя и правеше пейзажа сребрист. Много пъти пришпорва коня, защото усещаше присъствието на духовете, бродещи сред нощния мрак.
Преди зазоряване стигна до колибата на вуйчо си. Прекара там три дена преди баща му да дойде и да го отведе. Беше изтекла почти година и с него бяха станали значителни промени. Липсата на съвременни удобства, като електричество, течаща вода и баня в къщата, не го дразнеха толкова, колкото малкото храна на масата. Освен това му липсваха вечерните душове, както и възможността да облича чисти дрехи всеки ден.
ЧАСТ ВТОРА
„Движи се, движи се, движи се, движи се. Сред земите на утрото той се движи, той се движи. Сред цветния прашец на утрото той се движи, той се движи. Сега на старини, странствайки, той се движи, той се движи. Сега по пътеката на красотата той се движи, той се движи. Движи се, движи се, движи се, движи се.
… За щастие главата си освежавам.“
ГЛАВА ПЕТА
През последната година на гимназията Сокола научи от баща си, че следващата есен ще замине за някой от източните университети. Това решение и изборът на колеж бяха дело на баща му. Сокола, пораснал и възмъжал, не приемаше възторжено идеята отново да бъде откъснат от средата си и захвърлен в непозната обстановка. Обаче си даваше сметка, че щеше да спечели много както като житейски опит, така и като образование. Затова, когато моментът настъпи, той замина без възражения. Само Керъл, която беше станала едно слабо девойче, го изпрати със сълзи на очи.