— Като е толкова късно, не мога да разбера защо си си направил труда да дойдеш.
— Току-що пристигнах. — Не се и опитваше да търси извинение. — Всъщност едва ли съм ти липсвал, след като Чад е при тебе — закачи я Сокола.
— Чад смята, че съм много хубава — отвърна момичето.
Поне по този въпрос Сокола беше на едно мнение със заварения си брат. Миналото лято той бе забелязал, че Керъл разцъфва като жена — детските тлъстинки отстъпиха място на закръглени и твърди гърди, на тънка талия и извити устни. Всичко бе забелязал и бе я желал, но тя кръжеше около него, променлива като посоките на вятъра. Понякога се движеше така, че да привлече вниманието му; после, когато той дадеше вид, че е разбрал, бягаше, обзета от паника.
Това лято обаче беше различна още от първия ден след завръщането му от университета. Подканваше го явно с поглед, с усмивка, с начина, по който се движеше, с отсъствието на невинност в очите й. Сокола не се интересуваше дали ще бъде първият, нито се интересуваше кой е бил преди това с нея. За индианците навахос девствеността нямаше значението, което имаше за белите хора. Той лично предпочиташе опита пред загубата на време, необходимо да се преодолеят страховете на първия път.
Най-накрая Керъл бе признала, че Сокола я е развълнувал предишното лято, предизвиквайки у нея чувства, с които тя не е знаела как да се справи. Сокола обвиняваше майка й, Вера Роулинс, която бе напълнила главата на Керъл с безброй глупости, че сексът е нещо греховно и неестествено и че щели да се случат ужасни работи, ако не се изчакала брачната церемония, която да освети връзката.
Дори и, сега двусмисленото поведение на Керъл не беше напълно изчезнало. Личеше по поводите, които тя намираше, за да остане насаме с него, както и по приятелското отношение, което демонстрираше пред родители и близки. Сокола нямаше какво да възрази. Един индианец навахос не би и сънувал да се показва някаква интимност пред членове на семейството или приятели.
— А ти не мислиш ли, че съм хубава? — предизвика го момичето, след като не получи отговор.
— Знаеш, че си — отвърна меко Сокола.
— Можеш да го кажеш по-убедително — възрази тя, почувствала се засегната. — Чад никога не е изпитвал трудност да ми го каже.
Сокола я погледна развеселен. Керъл винаги се опитваше да събуди някакво съперничество между Чад и него. По този типично женски начин и се искаше да види двамата братя да се сбият, за да докаже силата на женския си чар. Дразнеше се, че Сокола не приема предизвикателството.
Сокола не го прие и този път:
— Никога няма да си позволя да се съревновавам с Чад, за да привлека вниманието ти.
— А кой е казал, че ще можеш да го сториш? — тя пламна, обърна се и тръгна да търси Чад.
Сокола наблюдаваше с безразличие и развеселеност как тя флиртува безочливо със заварения му брат, като се опитва с хиляди ласки да го накара да танцува с нея. Сокола не се учуди, когато двамата изчезнаха в сенките на нощта. Не за първи път Керъл използваше Чад, за да си разчисти някакви въображаеми сметки с него. Сокола знаеше, че ще настъпи и неговият час.
След два дни излезе в прерията. Подкара коня в лек галоп по водораздела на един хълм, сетне дръпна юздите, за да го спре близо до работещата вятърна мелница. Сокола слезе от коня, да провери мотора на водната помпа на артезианския кладенец. Работеше чудесно. Обърна се, за да се върне при коня, когато погледът му за миг се спря на голия и див пейзаж. Гласът на земята със своите тайни туптеше наоколо, претоплян от лъчите на следобедното слънце. Докъдето поглед стигаше, нищо не потрепваше. Всичко бе така диво, че Сокола се трогна и почувства, че нещо в него потръпва.
Устните му, обтегнати в права линия, се отпуснаха. Някакво дълбоко вътрешно задоволство запали син огън в очите му. Дългите часове, прекарани под лъчите на лятното слънце, бяха потъмнили обтегнатата кожа на слабите му скули, кожа, която имаше естествен меден оттенък. Дори бузите му бяха отпуснати в лека усмивка.
Прастарата близост със земята бе наследил от Народа на хората. Земята го утешаваше, земята го хранеше. От земята Сокола бе научил неща, които белият човек никога нямаше да успее да разбере. Земята притежаваше хората, но хората никога нямаше да могат да притежават земята. И тази земя продължаваше да го привлича, упражнявайки влиянието си дори чрез необятността на един континент.