Няколко метра преди да го достигнат, конете спряха, а конниците скочиха още в движение от седлата. Сокола съсредоточи вниманието си върху Роулинс, без да се притеснява много от другите двама, които бяха от двете му страни и идваха срещу му. Роулинс беше дребен на ръст, но жилав като стоманена жица. Спокойствието му бе измамно, но Сокола никога не беше подценявал силата и волята му. Да управляваш ранчо с такива размери, означаваше да държиш строени по конец над тридесет воловари, груби и диви, а Роулинс се бе занимавал с това повече от половината живот на Сокола.
Прекрасен човек. Но Роулинс имаше слабо място — дъщеря му. В неговите очи тя никога не носеше отговорност за нищо. Сокола знаеше, че новото положение щеше да промени плановете му и сватбата щеше да стане това лято, а не следващото. Той уважаваше човека, който го бе взел, отгледал и научил на всичко, що се отнасяте до имението и добитъка. Колкото и да беше разгневен, Роулинс винаги изслушваше и мнението на другите.
Този път обаче дивото и ледено изражение на лицето на мъжа не изглеждаше да е на човек, който иска да чуе обяснения. Сокола стоеше неподвижно и срещна гневния му поглед, без да пребледнее. Зад себе си чуваше Керъл да диша тежко.
— Какво, по дяволите, се случи? Какво си сторил на детето ми? Подготвен за подобно избухване, Сокола не се поддаде на гнева:
— Том, аз… — но не можа да довърши изречението.
— Татко, аз не исках — крещеше истерично Керъл. — Той ме накара насила! Той ме държеше!
Зашеметен от това невярно обяснение, Сокола извърна глава, за да я погледне. Белите презрамки на сутиена висяха на раменете й, докато трепереше зад блузата, с която прикриваше гърдите си. Зелените й очи гледаха втренчено баща й, пълни с молба. Сокола почувства, че му се повдига от нейното предателство.
— Отнасях се с теб като със син, проклето копеле и син на курва! — закрещя Роулинс с омраза. — А ти ми се отплащаш, като изнасилваш дъщеря ми!
Сокола се завъртя, за да отрече ясно вината си, но не успя. Усети, че нещо като метална решетка се забива в стомаха му, изкарва дъха му от дробовете и го превива на две. Челюстта му се взриви от юмручния удар, чиято сила го изправи, и той падна по гръб. Болката отекна в мозъка му. Женски писък прониза съзнанието му, докато разтърсваше глава, опитвайки се да прогони изтръпването. Повдигна се на колене, а замъгленият му взор се впери в Керъл, която тичаше към Чад. Не можа да се изправи, защото още един удар го просна по очи в прахта. Още веднъж Сокола мушна ръка под себе си и се опита да се изправи, когато върхът на ботуш го ритна в ребрата, повдигна го и го преобърна. Сокола инстинктивно се преобърна още веднъж, отдалечавайки се от своя нападател и печелейки няколко секунди, необходими му да се изправи на колене. Докато Роулинс го доближаваше, Сокола се хвърли срещу му. Един юмрук достигна слепоочието му, но Сокола хвана през кръста Роулинс и го блъсна назад. По-якото му телосложение трябваше да свали на земята Роулинс и да даде на Сокола миг покой, за да събере мислите си и да се защити. Но Роулинс не падна. Нещо го задържа. Миг по-късно първата мисъл на Сокола бе, че някой се опитва да прекрати сбиването, но после разбра, че никой не възпираше Роулинс. С ръце, блокирани в желязна тяга, не можа да се защити от удара, който му нанесоха в стомаха.
Сокола се съпротивляваше диво и почти успя да освободи едната си ръка, но към неговия нападател се присъедини още един мъж. С малка част от напускащото го съзнание той разбра, че двамата мъже, които го държаха, за да му нанасят удари, бяха Бил Шорт и Лутер Уилкокс, воловарите, с които често бе яздил и работил рамо до рамо. Но юмруците на Роулинс го блъскаха, разкъсваха и замъглиха слънчевата светлина и спомена.
Заслепен, безсилен, зашеметен, почувства как силите напускат краката му. Някаква кост се счупи и червена пелена падна пред очите му. Беше агонията. Нови удари се сипеха върху му, но той тънеше в мрак и безчувственост. Натежаваше все повече, отпуснал се в ръцете на мъжете, които го крепяха. Главата му беше клюмнала н той се завърташе при всеки юмрук, който я застигнеше. Мракът го бе погълнал напълно и Сокола висеше като труп.
— Свършен е, шефе. — Лутер Уилкокс, който бе от дясната страна на Сокола, пусна ръката му.
— Вдигнете го. — Гласът на Роулинс бе глух и напрегнат, треперещ от ярост.
За миг настъпи гробна тишина. После Лутер въздъхна и ги призова към разум: — Не можеш да го убиеш, шефе Боже мой, той е… Погледът му прониза Чад. Търсеше подходящите думи, но не той трябваше да припомня кръвната връзка на двамата братя.