Выбрать главу

Освен това Лутер не беше убеден, че Роулинс има пълното право да направи нещо друго на Сокола освен един хубав бой да му удари. През това лято бе зърнал няколко пъти дъщерята на Роулинс да язди със Сокола. Ако той се бе възползвал от момичето, то сигурно по някакъв начин го бе поощрило. Пък и не беше напълно сигурен, че той беше единственият. Освен това трябваше да се държи сметка за реакцията на Джон Бъкенън, ако синът му бъде убит.

Настъпи дълго мълчание. Жаждата за мъст още гореше в очите на Роулинс, но убийственият им пламък гаснеше. Лутер хвърли кос поглед към пребитото момче, което каубоят все още държеше.

— Пусни го, Бил! — заповяда Лутер и кимна с глава, а гласът му бе тих и спокоен, защото се притесняваше да не подрони авторитета на Роулинс.

Ръцете се отпуснаха и тялото глухо тупна на земята. Това изглежда пробуди Роулинс от скованата поза, която бе заел. Обърна се, за да погледне дъщеря си. По някое време тя, с помощта на Чад, бе успяла да облече блузата си. Той обгръщаше раменете й с една ръка и с този жест й предлагаше закрила и утешение. Тя бе заровила хубавото си лице в ризата му. Чад се усмихна в отговор на погледа на Роулинс. Ръцете му се опитаха да отдалечат момичето. Нейните пръсти се вкопчиха в ризата му:

— Прегърни ме здраво, Чад! — изхлипа тя.

— Почакай тук — учтиво и нареди Чад. — Отивам само да докарам конете.

Чад се отдалечи от Керъл, към нея се приближи баща й. Главата й беше наведена, а лицето скрито зад завеса от коси. Той сложи ръка на рамото й. Треперейки, тя извърна лице на другата страна. Роулинс я попита нещо и тя кимна утвърдително. Отдръпна ръката си и почувства, че някакво чувство на неловкост го завладява.

По средата на пътя към коня на Керъл Чад се спря до отпуснатото тяло, на което никой вече не обръщаше внимание. Погледна го и го прескочи, за да хване юздите на коня и да го откара при момичето.

Конят на Сокола вдигна глава и недоволно изцвили, когато видя петимата конници да се отдалечават в галоп. Никой не се обърна назад. Юздите висяха свободно и добичето, добре обучено, знаеше какво означава това. Извърна глава към човека на земята и с муцуна побутна ушите му, но човекът не помръдна. Конят отново сведе глава и продължи да пасе. Юздичката подрънкваше при всяка стиска жълта, хранителна трева, която муцуната му откъсваше.

Най-после Сокола дойде в съзнание. Въздухът бе хладен, а небето — черно, покрито със звезди като театрален декор. Всичко плуваше в мъгла. Отначало не можеше да си даде сметка къде е, нито защо е проснат на земята. Опита се да се изправи. Силна, остра болка прониза цялото му тяло. Нечовешки вик. И той отново припадна. Когато вече можеше да разсъждава ясно, си даде сметка, че ребрата от дясната му страна бяха засегнати или дори счупени.

Стараейки се да пренесе тежестта на другата страна, отново се опита да стане. Този път успя, въпреки че се клатушкаше като пиян. Сякаш хиляди чукове удряха в черепа му и това му пречеше да свърже мислите си. Усещаше лицето си смазано и подуто. Нещо не беше наред с носа му. Клепачите бяха подпухнали и можеха да се отварят само в тесни процепи. Всяка част на тялото го болеше, някоя повече от друга. Мускулите му бяха схванати, изтръпнали, сякаш не бяха негови. Устата — пресъхнала и напукана, като че бе погълнал хиляди игли. Сокола се опита да навлажни устни усети вкуса на пръст, примесен със солта на кръв и пот.

Насили се да вдигне ръка към устата си, когато чу шум на юзда, която се влачеше по земята. Сокола се извърна, мъчейки се да разбере откъде идва звукът. Силуетът на кон, добре очертан на фона на нощното небе, се виждаше на няколко крачки от него. Опита се да се доближи до него, но сигналите, които мозъкът изпращаше на краката му, бяха доста объркани. Крачките му бяха координирани като на пияница.

Опита се да хване поводите, но конят рязко се дръпна заради миризмата на кръв, която излъчваше. Сокола заговори на езика навахос с животното, което пръхтеше нервно, но после му позволи да хване поводите и да ги намотае около врата му. След като сложи крак на стремето, използва всичките си сили, за да се качи на коня. Стисна дръжката на седлото в смъртно отчаяние и отпусна свободно поводите.

Конят нямаше нужда да бъде направляван, за да намери пътя към своята ясла, и се впусна в галоп. Сокола припадна, преди да е изминал и сто ярда. Само инстинктът го държеше на седлото с крака, прилепнали към хълбоците на животното, и с ръце, впити в дръжката на седлото.